Келтска легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си

~ Песен, заплатена с цената на живота ~
Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота...

Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка! Или поне така е според легендата...

...Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в гърдите си и да умре пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт. Само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече...
Но ние, когато ние си забиваме шипа в гърдите си - знаем. Разбираме. И пак го правим. Все пак го правим...

~ . ~ . ~

...Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка.

А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "Защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!...

~ . ~ . ~

Автор - Колийн Макалоу
Откъс от книгата "Птиците умират сами"

Да, това е Любов!

Ръцете ти се навлажняват, сърцето ти подскача, а гласът ти се е спрял в гърдите...
~ Не, това не е любов! Това е привличане!

Не можеш да свалиш очите си или ръцете си от него/нея...
~ Не, това не е любов! Това е похот!

Горд/а и нетърпелив/а си да се покажеш с него/нея пред целия свят...
~ Не, това не е любов! Това е късмет!

Искаш го/я, защото знаеш, че той/тя съществува...
~ Не, това не е любов! Това е самота!

С него/нея си, защото това иска и очаква от теб всеки...
~ Не, това не е любов! Това е лоялност!

Преглътваш обясненията му/й в любов, защото не искаш да я/го нараниш...
~ Не, това не е любов! Това е съжаление!

С него/нея си, защото те подкрепя в трудни моменти или винаги те държи за ръка...
~ Не, това не е любов! Това е неувереност!

Принадлежиш му/й, защото неговият/нейният вид кара сърцето ти да бие до полуда...
~ Не, това не е любов! Това е омайване!

Прощаваш грешките му/й, защото те е грижа за него/нея...
~ Не, това не е любов! Това е приятелство!

Всеки ден му/й казваш, че е единственият човек, за който си мислиш...
~ Не, това не е любов! Това е лъжа!

Искаш да му/й дадеш всичките си любими неща...
~ Не, това не е любов! Това е милосърдие!
Сърцето ти се къса и те боли, когато той/тя е тъжен/а...
~ Да, това е любов!

Привлечен/а си от други, но му/й оставаш вярна/верен докрая, без да съжаляваш...
~ Да, това е любов!

Приемаш грешките му/й, защото той/тя е част от тях...
~ Да, това е любов!

Плачеш, ако го/я боли, дори и ако е силен/а...
~ Да, това е любов!

Неговите/нейните очи виждат истинското ти сърце и докосват душата ти толкова дълбоко, че чак боли...
~ Да, това е любов!

Оставаш с него/нея, защото заслепяваща и неразбираема смесица от болка и гордост ви сближава и крепи...
~ Да, това е любов!

Ще му/й дадеш ли сърцето, живота и смъртта си?
~ Отговорът ти е ДА?!
Точно това е любов!...

~ . ~ . ~

Казват, че Любовта боли...
~ Но ако тя действително е толкова мъчителна и болезнена, тогава защо обичаме?!
~ Защо това е основното, към което се стремим и което не спираме да търсим през целия си живот?!
~ Тази сладко-горчива болка, тази влудяваща агония! Защо ТЯ е всичко, за което копнеем?!
~ Тази мъка, тази пагубна слабост на духа... ЗАЩО???

Защото, това е... ЛЮБОВТА!!!

Автор - неизвестен

Страст, Любов, Обич - притча за чувствата и желанията на влюбените

Полянка с маргаритки...

Представи си едно безкрайно широко поле, цялото покрито с бели маргаритки. Пролет е. И ти вървиш по пътя, минаващ край тази полянка. Изведнъж, сред стотиците, хилядите маргаритки, една привлича твоя поглед. Колкото и да си приличат всичките, точно в тази има нещо, което необяснимо и непреодолимо те привлича. Отиваш до нея, навеждаш се и...
Откъсваш я! Искаш да е само твоя. Само и единствено твоя! Не се замисляш в този миг, че с това я убиваш, не го осъзнаваш. Просто я откъсваш и продължаваш по пътя си... Удовлетворен! Макар и само временно...
Това е СТРАСТ!

~ . ~ . ~

Пак си представи същата полянка с маргаритки...
Ти пак вървиш по тясната пътека между тях. И отново една от всичките грабва твоя поглед. Приближаваш я, навеждаш се към нея. Очите ти не виждат вече нищо друго. Протягаш плахо ръка към нея, но не смееш да я докоснеш, страх те е да не я нараниш. Иска ти се да си останеш там до нея завинаги, дори да умреш с нея там, споделяйки всяка секунда от краткия й живот...
Но... в следващия момент отнякъде полъхва лек ветрец и донася до теб аромата на друго някакво цвете. Не можеш да устоиш на това ухание. Забравяш всичко друго и тръгваш към посоката от която то се носи. Онази маргаритка си запазва място там, в някое кътче на сърцето ти. Твърде много неща са останали неизживяни и несподелени, но вече няма връщане назад...
Това е ЛЮБОВ!

~ . ~ . ~

Отново крачиш по същата пътека...
Навсякъде около теб е осеяно с бели маргаритки - стотици, хиляди, милиони може би... И отново една от тях те грабва, пленява те с нещо, за което не намираш логично обяснение. Отиваш при нея и... оставаш там. Не искаш да се отделиш дори за миг от нея... Искаш да си там, до нея и с нея. Завинаги!
Тя се превръща в твоя свят. Правиш всичко по силите си, за да удължиш живота и. И оставаш там, до своята маргаритка, до последния й миг на тази земя. Верен на нея. И на себе си...
Това е ОБИЧ!

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка

или
~ как чувствата си играли на криеница ~

Разказват, че някога, много отдавна, в едно далечно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта предложила:
- Хайде да играем на криеница, а!?

Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?

Тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а през това време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.

Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват. Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата). Страхът пък не искал да рискува много-много.

- Едно, две, три, ... - започнала да брои Лудостта.

Пръв се скрил Мързелът, като се спотаил зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили успял да се изкатери до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за Красотата. Хралупата в едно дърво - ами че това е за Страха. Крилото на пеперудата - за Сладострастието. Полъхът на вятъра - той е за Свободата! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът пък си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.

Когато Лудостта преброила до 999999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но всички места били вече заети. И в последния момент тя забелязала един прекрасен розов храст и решила да застане между цветовете му.

- Един милион! - изброила Лудостта, отворила очи и се заела с търсенето.

Съвсем логично, най-напред намерила Мързела. После дочула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и така се досетила къде се крие Триумфът. Не се наложило да търси Егоизма. Защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Докато обикаляла да търси, Лудостта се приближила до ручея и открила там Красотата. А Съмнението все още си седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.

И ето, че всички били намерени: Таланта - в дъхавата и сочна трева, Тъгата - в тъмната пещера, Лъжата - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана). Само Любовта не успели да намерят.

Лудостта проверила зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая стигнала до розовите храсти и решила да надникне и в тях. Навела се и започнала да разтваря клоните. Тогава се чул вик. Острите бодли на розата наранили очите на Любовта. Притеснила се много Лудостта, не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка... И накрая, за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане завинаги неин водач.

~ . ~ . ~

И от този ден, в който за първи път на земята играли на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...