или
~ как чувствата си играли на криеница ~
~ как чувствата си играли на криеница ~
 |
Разказват, че някога, много отдавна, в едно далечно ъгълче на земята, се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато Скуката се прозяла за трети път, Лудостта предложила:
- Хайде да играем на криеница, а!?
Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?
Тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а през това време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват. Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата). Страхът пък не искал да рискува много-много.
- Едно, две, три, ... - започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът, като се спотаил зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили успял да се изкатери до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за Красотата. Хралупата в едно дърво - ами че това е за Страха. Крилото на пеперудата - за Сладострастието. Полъхът на вятъра - той е за Свободата! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът пък си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но всички места били вече заети. И в последния момент тя забелязала един прекрасен розов храст и решила да застане между цветовете му.
- Един милион! - изброила Лудостта, отворила очи и се заела с търсенето.
Съвсем логично, най-напред намерила Мързела. После дочула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и така се досетила къде се крие Триумфът. Не се наложило да търси Егоизма. Защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Докато обикаляла да търси, Лудостта се приближила до ручея и открила там Красотата. А Съмнението все още си седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта - в дъхавата и сочна трева, Тъгата - в тъмната пещера, Лъжата - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана). Само Любовта не успели да намерят.
Лудостта проверила зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая стигнала до розовите храсти и решила да надникне и в тях. Навела се и започнала да разтваря клоните. Тогава се чул вик. Острите бодли на розата наранили очите на Любовта. Притеснила се много Лудостта, не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка... И накрая, за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане завинаги неин водач.
~ . ~ . ~
И от този ден, в който за първи път на земята играли на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...
- Хайде да играем на криеница, а!?
Интригата повдигнала вежди:
- Криеница? Що за игра е това?
Тогава Лудостта обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а през това време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
Ентусиазмът затанцувал с Еуфорията, Радостта заподскачала така, че успяла да убеди Съмнението. Само Апатията, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. Истината предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват. Гордостта казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата). Страхът пък не искал да рискува много-много.
- Едно, две, три, ... - започнала да брои Лудостта.
Пръв се скрил Мързелът, като се спотаил зад най-близкия камък край пътя. Вярата се издигнала в небесата, а Завистта се скрила в сянката на Триумфа, който със собствени сили успял да се изкатери до върха на най-високото дърво. Благородството много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за Красотата. Хралупата в едно дърво - ами че това е за Страха. Крилото на пеперудата - за Сладострастието. Полъхът на вятъра - той е за Свободата! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. Егоизмът пък си намерил едно топло и уютно местенце само за себе си. Лъжата се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а Страстта и Желанието се спотаили в гърлото на вулкана. Забравата, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато Лудостта преброила до 999999, Любовта все още търсела къде да се скрие, но всички места били вече заети. И в последния момент тя забелязала един прекрасен розов храст и решила да застане между цветовете му.
- Един милион! - изброила Лудостта, отворила очи и се заела с търсенето.
Съвсем логично, най-напред намерила Мързела. После дочула как Вярата спори с Бога, а за Страстта и Желанието се сетила по това как трепери вулканът. След това Лудостта видяла Завистта и така се досетила къде се крие Триумфът. Не се наложило да търси Егоизма. Защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Докато обикаляла да търси, Лудостта се приближила до ручея и открила там Красотата. А Съмнението все още си седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето, че всички били намерени: Таланта - в дъхавата и сочна трева, Тъгата - в тъмната пещера, Лъжата - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана). Само Любовта не успели да намерят.
Лудостта проверила зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина. Най-накрая стигнала до розовите храсти и решила да надникне и в тях. Навела се и започнала да разтваря клоните. Тогава се чул вик. Острите бодли на розата наранили очите на Любовта. Притеснила се много Лудостта, не знаела какво да прави. Започнала да се извинява, плакала, молила за прошка... И накрая, за да изкупи вината си, обещала на Любовта да стане завинаги неин водач.
~ . ~ . ~
И от този ден, в който за първи път на земята играли на криеница, Любовта е сляпа и Лудостта я води за ръка...
0 мнения:
Публикуване на коментар