Със събуждането си сутринта, той усети неприятно парене в стомаха си. Нещо там вътре сякаш го стягаше, притискаше го и му причиняваше болка. Не, това чувство не беше породено от нещо, което бе ял предната вечер. Причината беше друга – още като отвори очи, се сети какво бе решил да направи днес...
Днес най-после щеше да прекрати една връзка, която се опитваше да поддържа вече цели две години. Всъщност, трябваше да го направи много по-рано, но...
Надигна се от леглото, облече си набързо някакви дрехи и излезе. Беше се уговорил предния ден с нея да се видят днес на обичайното им място. Не трябваше да закъснява. Никога досега не я беше карал да чака, не биваше да го прави и днес...
Излезе от дома си и с бързи крачки пое към мястото на срещата. Градът изглеждаше сив и мрачен, времето беше студено, като че всеки момент щеше да завали. Вдигна поглед нагоре към притъмнялото небе и си помисли:
“Дори облаците плачат за нас, сякаш и те предусещат какво ни предстои...”
Както винаги, пристигна пръв на уреченото място. След няколко минути и тя се появи. Виждайки я да приближава към него, стомахът му отново се сви и го прониза същата изгаряща болка...
Попита я дали иска да отидат до онова заведение на кея, тя кимна в знак на съгласие. Тръгнаха. През целия път дотам вървяха мълчаливо, не обелиха нито дума. Това й се стори доста странно, учуди я това му поведение. Дори не подозираше какво предстои...
Седнаха на една от дървените маси току до брега и си поръчаха кафе.
Накрая тя не се стърпя и го попита:
- Какво ти има, нещо ли искаш да ми кажеш?
- Да... – отвърна тихо той, без да среща погледа й...
- Ами хайде казвай тогава, защо мълчиш? – продължи тя, вече малко подразнена.
Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи към нея и я попита:
- Според теб, ние докога ще продължаваме така? Колко още смяташ, че би вървяло по този начин?
- Това пък откъде излезе, защо ми задаваш подобен въпрос? – не можа да сдържи учудването си тя.
След кратко мълчание, той въздъхна дълбоко и продължи:
- Една вечер преди няколко месеца, беше вече към полунощ, аз ти звъннах, за да ти прочета стиховете, които току що бях написал за теб. А ти помниш ли как ми отговори: “Точно сега ли им е времето, я виж колко е часът, нямаш ли си друга работа...” – отвърна ми ти, без дори да се опиташ да прикриеш досадата си. От реакцията ти се почувствах като нокаутиран боксьор, извиних ти се и затворих телефона. А ти никога по-късно не пожела да видиш или чуеш въпросните стихове...
Преди три седмици, когато се разболях тежко и не можех да стана от леглото, заедно с приятелите ми и ти дойде да ме видиш. Когато един от тях ми подхвърли: “О, ти си добре, имаш си приятелка, тя ще се грижи за теб...”, ти троснато отвърна: “Да бе, няма начин, аз си имам достатъчно ангажименти, да го гледа майка му...” – спомняш ли си?
- Но ти знаеш, че аз не обичам такива емоционални излияния, не са за мен тия неща – каза тя в отговор, опитвайки се да оправдае постъпките си – А и така като ме гледаш, приличам ли ти на болногледачка?
Той се засмя иронично:
- Да, мила, права си, по нищо не приличаш на болногледачка. А и докато носиш това безчувствено сърце, дори и да искаш да станеш такава и да помагаш на хората, не би могла...
След кратък миг тишина той продължи:
- Досега колко пъти си ми писала някое мило съобщение рано сутринта, за да ми пожелаеш денят ми да мине леко и приятно? Или вечер преди да си легнеш, за да ми кажеш “лека нощ”? Или когато и да е през деня, за да ми подариш една усмивка? Изобщо нещо, с което да ми покажеш, че имам някаква стойност за теб? Никога не си го правила! Ти твърдиш, че не обичаш подобни сантименталности, казваш, че ти се струват излишни или смешни, но истината е друга - ти просто не обичаш да доставяш радост на хората, които те обичат! И точно там е най-голямата разлика между мен и теб. Аз съм твоята пълна противоположност – обичам да дарявям радост и усмивки на хората около мен и точно това ме прави щастлив! Знаеш ли, че откакто те познавам, всеки ден, всяка нощ, всеки миг, аз имах по някоя мила дума за теб? Разбра ли го, усети ли го, оцени ли го? Толкова различни сме с теб, като бяло и черно сме...
Опитвайки се да преодолее първоначалния шок от чутото и същевременно да запази самообладание, тя го попита недоумяващо:
- И какво искаш от мен, да стана поетеса, да пропиша стихове ли?!
Той отново се засмя и се убеди още веднъж, колко правилно решение е взел предната вечер.
- Не – отвърна й той – не искам да ставаш поетеса.А ти и не би могла да бъдеш такава. Просто искам да се разделим, смятам, че така ще е най-добре и за двама ни...
- Да се разделим ли?! – не бе очаквала да чуе нещо подобно и й беше трудно да го асимилира – Но защо?! Аз те обичам... Мислех, че ти също ме обичаш... Не е ли вярно?
- Не, скъпа! Ти само си въобразяваш, че ме обичаш. Ако ме обичаше наистина, сега щяхме да говорим за много по-различни неща с теб...
Когато чу това, очите й се насълзиха.
Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и й я подаде. Тя бавно избърса сълзите и тихо каза:
- Добре, щом така искаш... Надявам се само, да не ме изоставяш заради някоя друга...
- Как може изобщо да допуснеш нещо подобно?! Не е имало друга, няма такава и сега, и едва ли ще има още дълго време напред... – отвърна той, раздразнен от нейните съмнения.
Бяха дошли тук като двама обичащи се влюбени, а вече стояха като чужди един на друг... След няколко минути, прекарани в неловко и за двамата мълчание, тя каза:
- Ще тръгваме ли вече?
- Аз искам да остана още малко тук, но ти ако искаш върви...
- Добре тогава – каза тихо тя и протегна към него ръка, но и ръката, и гласът й трепереха – Желая ти да си щастлив... - едва успя да пророни.
- Ако искаш, можем да си останем приятели... – отвърна той, поемайки ръката й.
Прегърнаха се за последно и се разделиха без да си кажат нищо повече...
“Постъпих правилно!” – повтаряше си през цялото време той, докато вървеше по-късно с бавни и тежки крачки към дома си.
Прибра се вкъщи едва на свечеряване. Чувстваше се смазан от умора. Веднага влезе в стаята си и си легна, с желанието да заспи и да забрави за случилото се през деня. Но не успяваше. А времето се нижеше толкова бавно, нощта сякаш нямаше край... Трябваше обаче да подремне поне малко. На другия ден щеше да става рано, беше на работа.
По някое време неусетно заспа. Събуди го алармата на часовника. Стана, оправи се набързо и тъкмо когато щеше да излиза вече, погледна към телефона си. Имаше едно съобщение и 10 пропуснати повиквания. Не беше чул нито едно от тях, явно от умората и изтощението предния ден. Всичките бяха от нея! С едва сдържано вълнение отвори съобщението и зачете:
“Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те обичам! Но не мога да живея с тази обич без теб, не мога да я нося сама. Прекалено голяма е, за да я събера всичката само в моето сърце. Заклевам ти се, че никого не съм обичала така истински, както обичах теб. Живях обичайки те и ще умра също обичайки те! Сбогом, любов моя...”
В главата му заблъскаха безброй въпроси едновременно. Отново и отново препрочиташе редовете и не знаеше какво да си мисли. Откакто я познаваше, тя никога не беше му писала нещо подобно, никога не беше изливала чувствата си по този начин. И то в 5 часа сутринта...
Опита се да преглътне буцата в гърлото и с треперещи пръсти набра номера й. След няколко сигнала отсреща отговори непознат глас. Попита за нея...
- Аз съм майка й... – каза хлипайки жената отсреща. – Дъщеря ми тази сутрин се самоуби!
- Какво?! Но как така?! Защо???...
- Не зная синко – продължи жената – цяла нощ звъня на някого по телефона. Беше неспокойна, много разстроена... Сутринта като станах, видях, че в стаята и още свети, отворих вратата и онемях пред онова, което видяха очите ми... Беше се обесила!– успя да изрече жената само и риданията сподавиха гласа й...
Стомахът му се преобърна от чутото. Отново усети парене и тежест, но сега те бяха сякаш стотици пъти по-силни в сравнение с предния ден. В следващият миг главата му се замая, той се олюля и се строполи на земята...
* * *
Няколко месеца по-късно, докато правеха сутрешните посещения при своите пациенти, двамата лекари срещнаха един от тях в коридора. Този който беше от скоро в клиниката, попита какъв е случаят, другият отговори:
- А, той ли? Докараха го преди около три месеца при нас. Доколкото разбрах, приятелката му се е самоубила заради него. От тогава той постоянно е с мобилния си телефон в ръцете, непрекъснато пише нещо и го праща на някого. Преди няколко дни не се сдържах и докато той спеше, аз набрах въпросния номер. Оказа се, че номерът не е активен, закрит е още преди три месеца... Видях, че има и едно входящо съобщение, прочетох го и него. Аз не го знам тоя, що за човек е бил преди да стигне до тук, колко е чувствителен, но си личи от написаното, че който му е пратил онова съобщение, има много ранима и емоционална душа...”
Почти винаги сме убедени, че знаем и разбираме какво мислят и чувстват хората около нас... Че успяваме да видим онова, което носят в сърцата си...
А дали е наистина така?
~ . ~ . ~
Автор - анонимен
Превод на български - Melisa
Днес най-после щеше да прекрати една връзка, която се опитваше да поддържа вече цели две години. Всъщност, трябваше да го направи много по-рано, но...
Надигна се от леглото, облече си набързо някакви дрехи и излезе. Беше се уговорил предния ден с нея да се видят днес на обичайното им място. Не трябваше да закъснява. Никога досега не я беше карал да чака, не биваше да го прави и днес...
Излезе от дома си и с бързи крачки пое към мястото на срещата. Градът изглеждаше сив и мрачен, времето беше студено, като че всеки момент щеше да завали. Вдигна поглед нагоре към притъмнялото небе и си помисли:
“Дори облаците плачат за нас, сякаш и те предусещат какво ни предстои...”
Както винаги, пристигна пръв на уреченото място. След няколко минути и тя се появи. Виждайки я да приближава към него, стомахът му отново се сви и го прониза същата изгаряща болка...
Попита я дали иска да отидат до онова заведение на кея, тя кимна в знак на съгласие. Тръгнаха. През целия път дотам вървяха мълчаливо, не обелиха нито дума. Това й се стори доста странно, учуди я това му поведение. Дори не подозираше какво предстои...
Седнаха на една от дървените маси току до брега и си поръчаха кафе.
Накрая тя не се стърпя и го попита:
- Какво ти има, нещо ли искаш да ми кажеш?
- Да... – отвърна тихо той, без да среща погледа й...
- Ами хайде казвай тогава, защо мълчиш? – продължи тя, вече малко подразнена.
Той си пое дълбоко дъх, вдигна очи към нея и я попита:
- Според теб, ние докога ще продължаваме така? Колко още смяташ, че би вървяло по този начин?
- Това пък откъде излезе, защо ми задаваш подобен въпрос? – не можа да сдържи учудването си тя.
След кратко мълчание, той въздъхна дълбоко и продължи:
- Една вечер преди няколко месеца, беше вече към полунощ, аз ти звъннах, за да ти прочета стиховете, които току що бях написал за теб. А ти помниш ли как ми отговори: “Точно сега ли им е времето, я виж колко е часът, нямаш ли си друга работа...” – отвърна ми ти, без дори да се опиташ да прикриеш досадата си. От реакцията ти се почувствах като нокаутиран боксьор, извиних ти се и затворих телефона. А ти никога по-късно не пожела да видиш или чуеш въпросните стихове...
Преди три седмици, когато се разболях тежко и не можех да стана от леглото, заедно с приятелите ми и ти дойде да ме видиш. Когато един от тях ми подхвърли: “О, ти си добре, имаш си приятелка, тя ще се грижи за теб...”, ти троснато отвърна: “Да бе, няма начин, аз си имам достатъчно ангажименти, да го гледа майка му...” – спомняш ли си?
- Но ти знаеш, че аз не обичам такива емоционални излияния, не са за мен тия неща – каза тя в отговор, опитвайки се да оправдае постъпките си – А и така като ме гледаш, приличам ли ти на болногледачка?
Той се засмя иронично:
- Да, мила, права си, по нищо не приличаш на болногледачка. А и докато носиш това безчувствено сърце, дори и да искаш да станеш такава и да помагаш на хората, не би могла...
След кратък миг тишина той продължи:
- Досега колко пъти си ми писала някое мило съобщение рано сутринта, за да ми пожелаеш денят ми да мине леко и приятно? Или вечер преди да си легнеш, за да ми кажеш “лека нощ”? Или когато и да е през деня, за да ми подариш една усмивка? Изобщо нещо, с което да ми покажеш, че имам някаква стойност за теб? Никога не си го правила! Ти твърдиш, че не обичаш подобни сантименталности, казваш, че ти се струват излишни или смешни, но истината е друга - ти просто не обичаш да доставяш радост на хората, които те обичат! И точно там е най-голямата разлика между мен и теб. Аз съм твоята пълна противоположност – обичам да дарявям радост и усмивки на хората около мен и точно това ме прави щастлив! Знаеш ли, че откакто те познавам, всеки ден, всяка нощ, всеки миг, аз имах по някоя мила дума за теб? Разбра ли го, усети ли го, оцени ли го? Толкова различни сме с теб, като бяло и черно сме...
Опитвайки се да преодолее първоначалния шок от чутото и същевременно да запази самообладание, тя го попита недоумяващо:
- И какво искаш от мен, да стана поетеса, да пропиша стихове ли?!
Той отново се засмя и се убеди още веднъж, колко правилно решение е взел предната вечер.
- Не – отвърна й той – не искам да ставаш поетеса.А ти и не би могла да бъдеш такава. Просто искам да се разделим, смятам, че така ще е най-добре и за двама ни...
- Да се разделим ли?! – не бе очаквала да чуе нещо подобно и й беше трудно да го асимилира – Но защо?! Аз те обичам... Мислех, че ти също ме обичаш... Не е ли вярно?
- Не, скъпа! Ти само си въобразяваш, че ме обичаш. Ако ме обичаше наистина, сега щяхме да говорим за много по-различни неща с теб...
Когато чу това, очите й се насълзиха.
Той бръкна в джоба си, извади кърпичка и й я подаде. Тя бавно избърса сълзите и тихо каза:
- Добре, щом така искаш... Надявам се само, да не ме изоставяш заради някоя друга...
- Как може изобщо да допуснеш нещо подобно?! Не е имало друга, няма такава и сега, и едва ли ще има още дълго време напред... – отвърна той, раздразнен от нейните съмнения.
Бяха дошли тук като двама обичащи се влюбени, а вече стояха като чужди един на друг... След няколко минути, прекарани в неловко и за двамата мълчание, тя каза:
- Ще тръгваме ли вече?
- Аз искам да остана още малко тук, но ти ако искаш върви...
- Добре тогава – каза тихо тя и протегна към него ръка, но и ръката, и гласът й трепереха – Желая ти да си щастлив... - едва успя да пророни.
- Ако искаш, можем да си останем приятели... – отвърна той, поемайки ръката й.
Прегърнаха се за последно и се разделиха без да си кажат нищо повече...
“Постъпих правилно!” – повтаряше си през цялото време той, докато вървеше по-късно с бавни и тежки крачки към дома си.
Прибра се вкъщи едва на свечеряване. Чувстваше се смазан от умора. Веднага влезе в стаята си и си легна, с желанието да заспи и да забрави за случилото се през деня. Но не успяваше. А времето се нижеше толкова бавно, нощта сякаш нямаше край... Трябваше обаче да подремне поне малко. На другия ден щеше да става рано, беше на работа.
По някое време неусетно заспа. Събуди го алармата на часовника. Стана, оправи се набързо и тъкмо когато щеше да излиза вече, погледна към телефона си. Имаше едно съобщение и 10 пропуснати повиквания. Не беше чул нито едно от тях, явно от умората и изтощението предния ден. Всичките бяха от нея! С едва сдържано вълнение отвори съобщението и зачете:
“Колкото и да не ти се вярва, аз наистина те обичам! Но не мога да живея с тази обич без теб, не мога да я нося сама. Прекалено голяма е, за да я събера всичката само в моето сърце. Заклевам ти се, че никого не съм обичала така истински, както обичах теб. Живях обичайки те и ще умра също обичайки те! Сбогом, любов моя...”
В главата му заблъскаха безброй въпроси едновременно. Отново и отново препрочиташе редовете и не знаеше какво да си мисли. Откакто я познаваше, тя никога не беше му писала нещо подобно, никога не беше изливала чувствата си по този начин. И то в 5 часа сутринта...
Опита се да преглътне буцата в гърлото и с треперещи пръсти набра номера й. След няколко сигнала отсреща отговори непознат глас. Попита за нея...
- Аз съм майка й... – каза хлипайки жената отсреща. – Дъщеря ми тази сутрин се самоуби!
- Какво?! Но как така?! Защо???...
- Не зная синко – продължи жената – цяла нощ звъня на някого по телефона. Беше неспокойна, много разстроена... Сутринта като станах, видях, че в стаята и още свети, отворих вратата и онемях пред онова, което видяха очите ми... Беше се обесила!– успя да изрече жената само и риданията сподавиха гласа й...
Стомахът му се преобърна от чутото. Отново усети парене и тежест, но сега те бяха сякаш стотици пъти по-силни в сравнение с предния ден. В следващият миг главата му се замая, той се олюля и се строполи на земята...
* * *
Няколко месеца по-късно, докато правеха сутрешните посещения при своите пациенти, двамата лекари срещнаха един от тях в коридора. Този който беше от скоро в клиниката, попита какъв е случаят, другият отговори:
- А, той ли? Докараха го преди около три месеца при нас. Доколкото разбрах, приятелката му се е самоубила заради него. От тогава той постоянно е с мобилния си телефон в ръцете, непрекъснато пише нещо и го праща на някого. Преди няколко дни не се сдържах и докато той спеше, аз набрах въпросния номер. Оказа се, че номерът не е активен, закрит е още преди три месеца... Видях, че има и едно входящо съобщение, прочетох го и него. Аз не го знам тоя, що за човек е бил преди да стигне до тук, колко е чувствителен, но си личи от написаното, че който му е пратил онова съобщение, има много ранима и емоционална душа...”
 |
А дали е наистина така?
~ . ~ . ~
Автор - анонимен
Превод на български - Melisa
5 мнения:
Разтърсващо.
Каква прекрасна душа си. Обичам те. Док.
За съжаление имам чувството, че съм в същата ситуация. Нараних човека, който ме обича и който аз обичам. От глупост, суета и недоверие. И искрено се надявам да успея да попоравя грешката си.
В ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ МОЖЕМ, А И НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕМ КАТЕГОРИЧНИ. ВСЕКИ ОБИЧА ПО СВОЕМУ И ТОВА ПРАВИ ЛЮБОВТА НИ ТАЙНСТВЕНА,ИНТЕРЕСНА,ИЗНЕНАДВАЩА И ВЪЛНУВАЩА.
Само защото някой не те обича, както на тебе ти се иска, то не значи, че не те обича от все сърце!
Още те обичам по същия начин, Мели!
Публикуване на коментар