Една Семейна Приказка

Те бяха младо семейство, женени едва от няколко месеца. Но дори толкова кратко време им беше достатъчно, за да разберат, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...

Всъщност, не че не се обичаха вече. Напротив - все още изпитваха силна обич един към друг, но вече все по-рядко си го казваха.

А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще го каже първи. Или кой ще го изрече повече пъти за един ден. Или кой ще го докаже по по-оригинален начин...И това не им тежеше, не им омръзваше, а им доставяше неимоверно удоволствие...

Но сякаш изведнъж всичко коренно се беше променило. В последно време дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достаъчни, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят един друг...

Вече съвсем изнервени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата. И двамата не искаха да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин...

Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, чудейки се кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...

И тогава мъжът изведнъж се оживи:

- Хрумна ми една идея! - каза той с неприкрито вълнение в гласа. - Нека да засадим едно дръвче в градината. Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да помисляме дори за раздяла. А през това време двамата да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си?"

В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но после като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...

На следващия ден заедно отидоха в близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, заедно избраха мястото му в градината и заедно го засадиха...

Мина се около месец от тогава.
Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина.
В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък...

И двамата носеха в ръцете си по една кофа вода, за да полеят дръвчето...

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa

Тайната подправка на Марта

Малката метална кутийка дразнеше любопитството на Бен всеки път, когато минеше през кухнята. Тя стоеше на полицата над печката на Марта. Навярно нямаше да му се натрапва толкова и нямаше толкова да го тормози, ако Марта не му бе повтаряла толкова често, да не я пипа. Защото, според нейните обяснения, вътре имало "тайна билка" от майка й. И понеже нямало откъде да вземе нова, се тревожела да не би Бен или някой друг, докато се опитва да погледне какво има вътре, без да иска да я изпусне и разсипе безценното й съдържание...

Кутийката не беше нищо особено. От старост първоначалната й окраска на червени и златни цветя беше избеляла. Личеше си къде е била пипана хиляди пъти при вземането и отварянето й. Не само пръстите на Марта бяха държали тази кутийка, но и тези на майка й и на баба й. Марта не беше напълно сигурна, но смяташе, че и прабаба й е използвала същата кутия и "тайната й билка". Бен знаеше само, че скоро след сватбата им майката на Марта донесе кутийката и каза на Марта да я използва със същата обич, с каквато я била използвала и тя. И Марта неизменно го правеше. Бен никога не бе виждал Марта да готви нещо без да снеме кутийката от полицата и да поръси гозбата с мъничко от "тайната подправка". Дори когато правеше сладкиши, пайове и курабийки забелязваше, че винаги поръсва по малко точно преди да сложи тавичката във фурната.

Каквото и да съдържаше тази кутия, явно вършеше добра работа. Защото според Бен на света нямаше по-добра готвачка от Марта. И не само той смяташе така - всеки, който някога се бе хранил на тяхната трапеза, се прехласваше по гозбите на Марта. Само че защо тя не даваше на Бен да докосне кутийката? Наистина ли се страхуваше, че ще разсипе съдържанието й? Как ли изглежда тази "тайна билка"? Явно беше стрита на много фин прах, защото когато Марта поръсваше ястието, Бен не виждаше нищо. Освен това явно използваше съвсем мъничко от нея, понеже нямаше откъде да вземе още. Незнайно как Марта бе успяла да направи така, че съдържанието да не се свърши през целия им 30-годишен брачен живот. И винаги постигаше такъв ефект, че всички си облизваха пръстите...

Бен се изкушаваше все повече и повече да надникне в кутийката поне веднъж, ала все не събираше достатъчно сили. Но ето, че един ден Марта се разболя. Бен я закара в болницата, където я задържаха по-дълго. Когато се прибра вкъщи, Бен се почувства страшно самотен. До този момент Марта никога не бе нощувала извън къщи. А когато наближи време за вечеря, той се зачуди какво да прави. Марта толкова обичаше да готви, че на него никога не му се бе налагало да си приготви сам нещо за ядене.

Докато се мотаеше из кухнята и надничаше в хладилника, кутийката на полицата все му се набиваше в очите. Погледът му се отклоняваше натам като привлечен от магнит - той бързо извръщаше очи, но любопитството му го връщаше отново. Това силно вътрешно желание не му даваше мира. Какво имаше в кутийката? Защо не бива да я пипа? Как изглежда тази "тайна подправка"? Колко ли още е останало от нея?

Бен отново извърна очи и повдигна капака на една голяма форма за сладкиши на кухненския плот. О, вътре имаше повече от половината на един от великолепните сладкиши на Марта! Отряза си едно голямо парче, наля си чаша мляко и седна на кухненската маса. Но още преди да е изял и хапка, очите му се върнаха отново върху кутията. Какво толкова ще й стане, ако погледне вътре? Защо изобщо Марта беше така потайна, когато ставаше дума за тази кутийка?

Бен си отхапа още сладкиш и продължи спора със себе си - да го направи ли, или не? В продължение на още пет големи хапки той продължи да размишлява, вперил поглед в металната кутия. Накрая не издържа. Отиде бавно в другия край на кухнята и много внимателно взе кутийката от полицата. Ужасяваше се да не се случи най-страшното - да разсипе съдържанието й при опита си да види какво има вътре.

Сложи кутийката на плота и внимателно свали капака. Дори го достраша да погледне вътре! Когато пред него се разкри изцяло вътрешността на малката кутия, Бен опули очи от изненада: ами че вътре нямаше нищо! Освен малкото сгънато листче на дъното...

Бен едва напъха голямата си ръка вътре. Хвана с пръсти внимателно хартийката за едното ъгълче, извади я и бавно я разгъна под светлината на кухненската лампа. Бележката беше съвсем кратка и Бен веднага позна почерка на тъща си. Написаното беше съвсем просто:

"Марта,
във всичко, което правиш, слагай по мъничко обич!"

Бен преглътна с усилие, върна бележката и кутийката на мястото им и тихичко се върна да си довърши сладкиша. Сега вече му беше напълно ясно защо е толкова вкусен...

Автор - Дот Ейбръхам
Из "Пилешка супа за женската душа"

El condor pasa - PERU

~ ' ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~

Усмихни се, Приятелю!

Виждам, че в очите ти все още е жив онзи светъл блясък и че въпреки всичко, не си загубил усмивката си!

Колко е хубаво да гледаш така ведро на Живота и да раздаваш щедро от усмивките си на всички хора около Теб!

Да, Приятелю, знам! Натъжаваш се, когато в отговор срещнеш нечий леден поглед. Но какво да сторя, не всеки може да е като Теб...

Да, да... Чувам те:
~ Всеки го може! Стига само да поиска... ~ казваш напълно уверено Ти. И знам, че си прав, така е...

Всички хора би трябвало да бъдат като Теб! Ако знаеха само на какво е способна една искрена усмивка...

~ че само с една усмивка могат да запалят искри на радост в детските очи...

~ че една усмивка стига, за да върнат вярата на този, който е изгубил смисъла на дните си...

~ че един топъл поглед е в състояние да стопи ледове...

Ако знаеха всичко това, Скъпи Приятелю, аз съм сигурна, че и те щяха да бъдат като Теб!

Толкова много обич извира и се лее от Теб, Приятелю! Толкова чиста и искрена, като тази на малкото дете, което обича без да очаква нищо в замяна...

Не Приятелю, обичта не се изразява само в любовта към любимия човек. Обичта е вселенска, всеобхватна! И никой не може да си я трупа и складира в сейф, като златно съкровище.

Нейното място е в сърцето!

~ в сърцето на една майка, за да може тя да я даде на детето си...

~ в ръцете на един градинар, за да може той да я предаде на семената и цветята си...

Да, Скъпи Приятелю – обичта е навсякъде! Достатъчно е само да искаш да я откриеш.

Затова е лесно да намериш обич, Приятелю! Много е лесно. Трудното е да я задържиш...

Но не забравяй, че не е достатъчно само да чувстваш обичта вътре в себе си. Трябва и да я показваш!

Животът е толкова кратък, Приятелю – днес ни има, утре – не. И времето не винаги е на наша страна. Често се оказва, че сме закъснели да покажем, какво всъщност чувстваме. Често оценяваме онова, което сме имали, едва след като вече сме го изгубили...

Да, Приятелю! Знам, че ме разбра, какво се опитвам да ти кажа. А сега върви при този човек, за когото си мислиш в момента, усмихни му се искрено и с топъл глас му кажи "ОБИЧАМ ТЕ!"

Не, Приятелю, това не е смешно! Не е смешно да кажеш "Обичам те, мамо..., татко..., како..., батко..., сине..., дъще..., приятелко..."

А за човек като Теб, който има толкова много обич в сърцето си, не представлява никаква трудност. Нужно е само малко смелост, в началото...

Това може да се стори трудно само на онези, които смятат, че сърцето им е вече леденостудено, каменно, безчувствено...

Но дори и те, когато проявят твоята смелост, когато усетят в себе си този топъл трепет на обичта, когато се научат да не подтискат чувствата си, когато позволят на очите си да показват, какво се крие в душата им, тогава всичко ще бъде много по-лесно! Не само за тях самите, но и за целия Свят!

Да, скъпи мой Приятелю...
~ като можеш да се усмихваш, защо да си навъсен?
~ като можеш да разсмееш, защо да разплакваш?
~ като можеш да кажеш нещо мило, защо да нараняваш нечие Сърце?

Животът е толкова кратък, Приятелю! И за нищо на този свят не си струва да причиняваш болка на когото и да било!

А сега върви, Приятелю! На добър път! Ще те чакам скоро пак...

И не само теб. Доведи със себе си и други, усмихнати като Теб и изпълнени с обич, хора. Не ме оставяй да чакам прекалено дълго.

Не забравяй:
~ утре вече може да е твърде късно!
~ утре вече може да ме няма!

Затова побързай, направи го, кажи го! Сега! За да не съжаляваш после, че си пропилял мига...

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa

Къде се крие Щастието?

Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко. Не оценявал онова, което имал.

Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?!

Започнали да се изказват най-различни варианти. Един предлагал да го скрият на връх Еверест. Друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан. Трети – кубетата на Тадж Махал. В някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране. А нали именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил:

- Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко...

На това предложение вече всички кимнали одобрително. И приели идеята.

От тогава, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек! То вече не е даденост и никой не го получава наготово. Трябва да се търси, да се намери...

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Солено кафе

Срещна я на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Там се запознаха. Беше изключително хубава и почти всички момчета, които присъстваха на събирането, се въртяха около нея, в желанието си да я впечатлят и да спечелят вниманието й. В края на празненството, когато повечето започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето доста се озадачи от поканата му, но въпреки това прие.

Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.

“Аз ще тръгвам вече...” – тъкмо се канеше да каже тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора.

- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Искам да добавя на кафето си...

Всички присъстващи в заведението, които бяха чули тези думи, втренчиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?!

Изчерви се целия от срам. Но когато след минута сервитьорът донесе солта, той добави малко от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.

- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярващо на онова, което вижда.

Тогава той започна да разказва:

- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израстнах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми... Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога...

Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито излива чувствата си, който така ревниво пази спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде. Ще ги пази и ще се грижи за тях със същата обич и всеотдайност...
Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата. Дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия...

Ожениха се.
И до края живяха много щастливо...
Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол. Така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича...

След 40 години щастлив и изпълнен с любов семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше “ОТВОРИ ГО СЛЕД СМЪРТТА МИ”, а вътре имаше писмо. Написано от него за нея:

”Скъпа моя,
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Тогава аз изобщо не допусках, че тази нелепа лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти след това исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам... Ето я истината: Аз не обичам солено кафе!
То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало - да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва за това отново цял живот да пия солено кафе...”

Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото.
Не можеше да определи какво точно чувства в момента...

Мина се време. Веднъж, дочули за странния навик на съпруга й, я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”

Очите й се насълзиха при спомена и тя тихо прошепна:
“Сладък, много сладък”...

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa