Огледалото - приказка за страховете вътре в нас

Живял някога един могъщ крал. Той си построил огрооомен дворец. Но този дворец бил доста странен. Той целият бил покрит с огледала отвътре - стените, пода, тавана, абсолютно всичко. Милиони огледала.

Веднъж от някъде притичало едно куче и влязло в двореца. Изненадано от непознатото място, то се заогледало наоколо. И тогава с ужас видяло, че от всички страни е заобиколено от огромно множество кучета. Те били навсякъде и толкова много! С намерение да се защити от тях, за всеки случай кучето им се озъбило, за да ги сплаши. В отговор обаче всичките кучета наоколо също му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи - срещу него всички кучета му отговорили със същото. Виждайки това, кучето вече било сигурно, че животът му наистина е в опасност и започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят насреща му. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли...

На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там сам самичко. Освен него, в двореца нямало никой друг. Там били само милионите огледала. Никой не се е борил с него, защото не е имало кой да го направи. Но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни...

~ . ~ . ~

Поуката:
ако няма никакви препятствия вътре в нас, то не може да има и никакви препятствия извън нас. Нищо не може да застане на пътя ни. Такъв е законът! Защото, светът е само едно отражение, той е едно огромно огледало...

Легенда за шах и табла - пожелание за късмет в Живота!

Някога, много много отдавна, Индийският император изпратил на владетеля на Персия малък подарък – кутия Шах, към която бил прикачен малък свитък. В писмото обаче не се обяснявало нищо за правилата на играта. Посланието било съвсем кратко и в него се казвало следното:

"Който по-добре мисли, който повече знае, който по-напред успява да види – винаги той печели играта! Такъв е Животът!"

Щом видял странния подарък, Персийският цар повикал най-мъдрия си везир. След като му разказал за получения дар и му показал прикрепеното към него писмо, той поискал от везира да разгадае значението и правилата на тази странна игра. А междувременно, трябвало и да създаде някаква друга, която пък той да подари в отговор на владетеля на Индия.

Везирът веднага се заел с поставената му задача. Трудил се усърдно и след няколко седмици успял да разгадае всички ходове на всяка от фигурите в Шаха, както и правилата по които се играе той. А след още десетина дни изработил друга игра, която предал на своя господар, наричайки я Табла.

~ . ~ . ~

От тогава са минали повече 1400г., но таблата не само, че се е запазила във времето, но и днес продължава да е една от най-популярните и предпочитани игри. Малцина обаче са хората, дори и сред най-запалените играчи, които знаят от какво се е вдъхновил нейният създател и какъв замисъл е вложил при конструирането й...

В основата на играта е поставено времето:
~ Това, че таблата е една - символизира единството на годината.
~ Четирите ъгъла на кутията - са символ на четирите годишни сезона.
~ Срещуположните 2 х 6 отделения във вътрешността на таблата - са всъщност 12-те месеца в годината.
~ Сборът на всички пулове е 30 – колкото е средно броят на дните в един месец.
~ Цветът на пуловете – черни и бели, олицетворяват деня и нощта.
~ А срещуположните 2 х 12 отделения - са 24-те часа на денонощието.

~ . ~ . ~

Когато владетелят на Персия изпращал на Индийския император Таблата като подарък, му написал и следното писмо:

"Да, приятелю, вярно си го казал. Който по-добре мисли, който повече знае, който по-напред успява да види - той печели! Но винаги е нужен и малко Късмет! Това всъщност е Животът. Затова, нека Късметът винаги да бъде на Твоя страна!"

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Притча за трите кедрови дървета - приказка за сбъдването на мечтите

Една древна легенда разказва, как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите растат много много бавно, затова и тези три дървета прекарали векове наред в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството...

Те видяли, как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те станали свидетели, как застават лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката. А животът продължавал, дните се изнизвали така, както преминаващите покрай тях кервани, натоварени с пъстри шарени платове...

Един ден трите кедъра решили да си поговорят за бъдещето и мечтите си.
- След всичко, което видях досега - казал първият - аз искам да се превърна в трон, в който да седи най-могъщият цар на земята!
- А аз искам да стана част от нещо такова, което ще успее навеки да преобрази Злото в Добро! - казал вторият кедър.
- Моето желание пък е - добавил третият, - всеки път, щом ме погледнат хората, да си спомнят за Бога...

Изнизали се още много години. И един ден най-после в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали на дървен материал. Всеки кедър до тогава си имал своето заветно желание. Но реалността не винаги се съобразява с онова, за което си мечтаем...

Така, от първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на дървесината му сковали малка ясла.

От второто дърво сглобили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.

Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада, намиращ се в близкия град.

Кедровите дървета горчиво роптаели срещу сполетялата ги съдба:
- Нашата дървесина беше толкова хубава, а никой не й намери достойно приложение... - оплаквали се те.

Времето продължавало да си минава. Веднъж, в една звездна нощ, някаква семейна двойка, търсейки си подслон до сутринта, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено... И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала:
Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята!

След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата... И тогава вторият кедър разбрал:
В същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човека и Божеството!

На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели някакъв човек, целият покрит с рани и го забили с гвоздеи върху кръста... Виждайки какво се случва, третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба. Но не минали и три дни и той разбрал онова, което му била приготвила съдбата:
Човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството...

Така се изпълнила съдбата и на трите ливански кедъра.
Както това винаги става с мечтите, желанията им се сбъднали! Но по съвсем друг начин от този, който те преди това си представяли...

Притча от Паулу Коелю

Това е истинската Любов!

Денят беше започнал с обичайното за болниците забързано темпо, когато към 08.30 сутринта възрастен мъж дойде в отделението, за да свалим конците от палеца на ръката му. Изглеждаше около осемдесет годишен. От неспокойното му поведение си личеше, че бърза за някъде. Когато го погледнах, той с треперещ от нервност и вълнение глас ми каза, че в 9 сутринта има много важна работа. Със съжаление поклатих глава и го помолих да седне и да изчака. Знаех, че всички доктори са заети в този момент и ще могат да му обърнат внимание след не по-малко от час.

Но виждайки го с каква тъга и отчаяние в очите поглежда към часовника си, нещо в мен трепна и не издържах. Повиках го в манипулационната. И без това в момента нямах други пациенти, реших аз да се заема с обработването на раната му.

Прегледах го и се уверих, че ръката му е зарастнала добре. Консултирах се с един от докторите и взех необходимите инструменти за сваляне на конците и медикаменти за обработване на раната. По време на манипулацията се разприказвахме с пациента. Не можах да се стърпя и го попитах:
- Вероятно имате запазен час при някой доктор, щом бързате толкова.
- Не, не е това. Съпругата ми е болна и аз трябва да успея да отида до друга болница, за да я нахраня.

Попитах го какво й има. И докато аз свалях конците от пръста му и промивах шева, старецът ми разказа, как преди няколко години са й открили Алцхаймер. Виждайки го как не сваля очи от часовника, го попитах, дали съпругата му ще се притесни, ако той днес закъснее малко. Но какво беше удивлението ми, когато чух отговора на възрастния мъж:
- За съжаление състоянието й се влоши и през последните 5 години тя дори не ме разпознава. Изобщо не знае, какъв съм й аз... – изрече той със странна смесица от болка и примирение в гласа.

Чувайки това, аз възкликнах изумен:
- Но въпреки, че тя дори не знае кой сте, вие отивате там всяка сутрин?!

Междувременно бях приключил работата по раната му. Изправяйки се, старецът ме потупа бащински по рамото, усмихна ми се и въздъхна:
- Да, тя вече не знае кой съм аз. Но аз все още знам коя е тя!...

Горчива буца заседна на гърлото ми и с усилие сдържах сълзите си. Думите на възрастния мъж отекваха в съзнанието ми, дълго време след като той си беше отишъл.

И вече знаех:

Това е Любовта, за която всички мечтаем в своя живот!
Въпреки коварната болест, тази жена бе изключително щастлива, да има толкова любящ, грижовен и верен съпруг до себе си. Защото истинската любов не е само физическата страст, не е просто романтични мигове. Истинската любов е способността да приемеш всичко! Всичко онова, което е било някога, което е сега, и което тепърва ще бъде...

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa
(историята е действителен случай в Англия)

Свещ и Огън - приказка за любовта

Той беше Огън, горящ пламенно и буйно. Само с едно докосване запали безпощадно сърцето й. А може би го стори несъзнателно?!

Тя беше просто една Свещ - малка, обикновена, и бледа. Със слабия си пламък отчаяно се опитваше да озари света около себе си...

Преди години безмилостно я бяха угасили тази Свещ и с това я бяха обрекли на болезнена тъга и горчива самота...

Това продължи дълго, много дълго време. Чак до срещата й с Огъня. До мига, в който тя му отдаде сърцето, душата, тялото си. И с цялата си същност се обрече на него...

А той... той беше безпощаден към нея. Не се поколеба да я запали, за да види как отново гори пламъкът в нея...

А тя... тя с любовния огън в сърцето си, вече светеше ярко и огряваше много по-силно от преди. И това наистина безумно я радваше! Караше я да се чувства значима, пълноценна и отново жива...

Докато в един момент тя не усети как се топи. Осъзна, че с всеки изминал миг се смалява и светлината, която излъчваше пламъчето й...

Но дори тогава Свещта не се натъжи. Напротив - беше наистина щастлива! Защото тя обичаше повече от себе си този Огън, който всъщност я унищожаваше. Осъзнаваше, че умира заради него. Но си даваше сметка, че живя истински, също благодарение на него...

Знаеше, разбираше, усещаше, че краят й е близо, че скоро ще умре. Но не от това я болеше и не затова страдаше малката Свещ. Единственото, за което щеше да съжалява беше, че тогава щеше да изчезне и Той! Щеше да го загуби и Него - Огънят, който й показа какво е Животът...

Автор - неизвестен
Превод на български - Мelisa

Приказка за най-красивото Сърце

Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града и пред всички гордо заявил, че има най-красивото сърце в цялата околия. Струпали се много хора, любопитни да видят как изглежда такова едно Сърце. То действително се оказало безупречно хубаво и всички искрено му се възхитили. По него нямало никакви петна, нито пък неравности. Изглеждало перфектно! И хората се съгласили с думите на младежа - това наистина било най-красивото Сърце, което някога са виждали.

В това време от някъде се появил един старец и се провикнал:
- Твоето Сърце не притежава хубостта на моето!

Насъбралото се множество и младият мъж вперили поглед в Сърцето на стареца. То биело силно, но цялото било в белези. На някои места по него липсвали части, които били заменени от други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места пък парчетата липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди.

Хората гледали смаяни стареца и не разбирали. Как било възможно да твърди, че неговото Сърце било по-хубаво?!

Младият мъж, като видял в какво състояние е Сърцето на стареца се разсмял и рекъл:
- Ти май се шегуваш! Да сравняваш Сърцето си с моето?! Нима не виждаш, че моето е перфектно, а твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...

- Да! - отговорил му старецът. - Твоето Сърце наистина изглежда прекрасно. Но аз и за миг не бих го разменил за моето. Защото всеки белег върху Сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си. Аз откъсвам по едно парче от Сърцето си и го подарявам. Понякога и на мен ми подаряват късче Сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получват и такива неравности понякога. Но аз много ценя тези ръбове. Те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек. Понякога съм дарявал от моето Сърце без другият да ми е давал от своето. От това пък са се получили тези празни бразди. Да даряваш любов означава и да рискуваш. И въпреки, че тези белези в повечето случаи са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора. И аз се надявам един ден те да се върнат и да запълнят празните места...

Сега разбираш ли, в какво е ИСТИНСКАТА КРАСОТА?