Дървото на проблемите

"Всяка минута на гняв и злоба отнема по 60 секунди от твоето щастие!"
Бях решил да реставрирам старата ни къща на село и да я превърна в приятно място, където да прекарвам отпуските и уикендите. За целта наех един майстор-дърводелец, когото ми препоръчаха като много добър специалист. Но в резултат на поредица от нелепи случайности, първият му работен ден при мен мина доста трудно и изнервящо. Сутринта закъсня с повече от час, защото идвайки към вилата, беше спукал гума. На обяд изгоря електрическия му трион. А ето, че сега и старият му очукан пикап не искаше да запали...

Разбира се, предложих му да го закарам. Докато пътувахме към дома му, стоеше в колата до мен като скала, мълчалив и абсолютно безизразен. Когато пристигнахме пред дома му, ме покани да сляза и да се запозная със семейството му. Съгласих се и влязохме в двора му. Тясна пътека, минаваща през добре оформена градина, водеше към къщата. Вече почти бяхме стигнали до входната врата, когато той се спря до едно дърво, протегна ръце нагоре и докосна с тях клоните му. Сякаш галеше с пръсти листата, до които стигаше...

Задържа така ръцете си още няколко секунди и през това време вратата се отвори. Появиха се жена му и двете му деца. В този момент той се промени удивително! Изражението му изведнъж омекна и загорялото му от слънцето лице се озари от топла усмивка, Малките скочиха в ръцете му, той ги прегърна, а после се наведе към съпругата си и нежно и страстно я целуна...

По-късно, когато вече си тръгвах, излезе да ме изпрати до колата. Минавайки отново до онова дърво, не се сдържах и го попитах за това, което бях видял да прави при влизането ни.

- Това е моето “Дърво на проблемите”! – отвърна ми усмихнат той. - В работата ми винаги се случват разни независещи от мен, изнервящи случки. Но аз знам, че това не са проблеми на семейството, децата или съпругата ми. И не е редно да ги нося вкъщи. Затова вечер, преди да вляза у дома, аз закачам грижите и неприятностите от изминалия ден, на клоните на това дърво. А на сутринта, като излизам пак за работа, си ги вземам от там обратно... Но знаеш ли кое е най-интересното в случая? Когато си ги вземам от там на следващата сутрин, винаги установявам, че не са толкова големи и тежки, колкото са били предната вечер...

~ . ~ . ~

Автор - анонимен
Превод на български - Melisa

Добрата новина! - една различна гледна точка

След невероятната си игра и безупречно представяне, известният аржентински състезател по голф Робърт Винченцо спечелил поредната си награда. При получаването на купата той дал кратко интервю за медиите, след което се отбил в клуба, прибрал си от там багажа и се отправил към паркинга, където била колата му.

Тогава към него се приближила една жена. След като го поздравила за постигнатия успех, набързо му разказала, че има малко бебе, което е много болно и се нуждае от скъпо лечение, а тя не разполага с нужните за терапията средства и не може да покрие разходите. Затова детенцето й се топяло с всеки изминал ден пред очите й и все повече се приближавало към смъртта...

Разказът на жената много трогнал Винченцо. Той веднага бръкнал в джоба си, извадил чековата си книжка и подписал чек с една значителна сума от току що спечелената на турнира награда. Подал го на жената с думите:
- Надявам се да ги използваш в добри дни с детето си...

Седмица по-късно, докато Винченцо обядвал в ресторанта на клуба, при него дошъл един от членовете на голф-сдружението и му казал:
- Момчетата от паркинга ми разказаха, че миналата седмица, когато вие спечелихте турнира, при вас е дошла някаква жена и сте разговаряли...
- Да – отвърнал Винченцо. – Какво толкова странно има в това?
- Да, разбира се, че не е странно – смутено изрекъл мъжът. – Но трябва да ви кажа нещо. Тази жена е просто една мошеничка. Ходи при такива богати и известни хора като вас, разказва сърцераздирателни истории за това, че има болно дете, което се нуждае от скъпо лечение, че тя не може да си го позволи и така успява да откопчи големи суми пари. И доколкото разбирам, вас също е успяла да измами...

Винченцо го погледнал недоумяващо и попитал:
- Какво? Нима искаш да кажеш, че всъщност няма никакво умиращо бебе, така ли?
- Точно така – кимнал мъжът. - Няма такова дете, всичко е измислица - измамила ви е.
- Прекрасно! Това е най-хубавата вест която съм получавал тази седмица! – възкликнал с радост Винченцо...

~ . ~ . ~

Ето това се нарича различна гледна точка!
Повечето хора в подобна ситуация ще се ядосват за изгубените си пари. Но съществуват и такива като Винченцо, които се радват да чуят, че всъщност няма болно дете...

За такива като тях, Frederick Langbridge казва:
Когато двама души гледат навън от един и същи прозорец, единият може да вижда калта и локвите по улицата, а другият – блясъкът на звездите в небето. Всеки сам прави своя избор!

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Приказка за Човешките Предразсъдъци

Някъде много далече, в едно малко селце живеела млада бременна жена. Съпругът й починал още преди да се роди детето им и тя била съвсем сама в схлупената си къщурка в края на селото. Един ден, докато събирала дърва в близката гора, тя видяла малка ранена невестулка да лежи свита на кълбо до близките храсти. Без да се колебае дълго, жената взела раненото животинче и го занесла вкъщи. Знаела, че ако го остави така в гората, то или ще стане плячка на други хищници или ще умре от глад. А и тя имала нужда от някоя живинка в дома си, тъкмо щяло да й бъде другарче...

Не след дълго невестулката оздравяла и макар да била диво животно, се привързала към жената и не се отделяла от нея. Била кротка и не проявявала типичния за тези животни характер. Няколко месеца по-късно жената родила. Трябвало сама да се грижи за детето си и да се справя с всичко останало. Било й много трудно, но нямало на кого друг да разчита, справяла се доколкото й били възможностите...

Така си минавали дните, докато един следобед не й се наложило да излеле за малко и да остави детето си съвсем самичко вкъщи. Не й се искало, притеснявала се, но нямала друг избор. Не можела да го вземе със себе си там, където трябвало да отиде. Излязла от дома си и оставила бебето вкъщи само с невестулката, молейки се всичко да е наред, когато се прибере. Не минало много време и жената се върнала вкъщи, но стигайки на прага на дома си примряла от ужас: там стояла невестулката, устата й цялата била изцапана в кръв и я гледала право в очите...

Причерняло й в този момент на жената, сякаш светът се сринал в краката й... Инстинктивно скочила, грабнала подпряното зад вратата дърво и само с няколко удара убила невестулката - това животно, което тя спасила от сигурна смърт в гората, което хранела, отделяйки от собствения си оскъден залък. В замяна на нейните грижи то в първия удобен момент е посегнало на най-свидното й, единственото й дете...

Точно в този момент от стаята се чул някакъв звук. Като тих бебешки плач. Втурнала се жената натам и какво да види – детенцето си лежало в люлката, а до него... До него на земята имало труп на разкъсана скоро змия...

Тогава жената разбрала всичко – току що бе убила невестулката, която е спасила живота на бебето й...

Айнщайн казва: "Премахването на предразсъдъците у човека е много по-трудно от това, да разбиеш атома." И има право...

~ . ~ . ~

Автор - неизвестен
Превод на български - Melisa

Арабска легенда за Приятелството

В една стара арабска легенда се разказва за двама приятели, които вървели през пустинята. По пътя между двамата избухнал спор и единия зашлевил шамар на другия. Пострадалият, без да отрони нито дума, седнал и написал на пясъка:

"Днес моят най-добър приятел ме удари!"

Продължили да вървят напред и не след дълго стигнали до един оазис. Решили да влязат в него да се изкъпят. Оскърбеният приятел внезапно започнал да се дави, но навреме бил спасен от другаря си. Когато се посъвзел, грабнал камата си и издълбал на един камък:

"Днес моят най-добър приятел ми спаси живота!"

Заинтригуван от видяното, приятелят му го попитал:

- Защо, след когато те нагрубих, ти писа на пясъка, а сега пишеш върху камък?"

Засмян, другарят му отвърнал:

- Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка. За да могат вятърът на забравата и прошката бързо да го заличат от там. Но когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на Сърцето. От там никoй вятър не може да го изтрие...

Приказка за Прошката

Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата:

- Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли?

На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие.

- Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента?

Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала:

- Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача.

Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде.

На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала:

- Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го...

И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре...

Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала:

- През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас...

Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват:

- Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба...

- Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми...

- Изморихме се вече, а и ни писна от това...

- Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”...

Учителката се усмихнала:

- Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ...


Автор - анонимен
Превод на български - Melisa

Приказка за Клюките

Веднъж една жена разпространила клюка по адрес на своя приятелка. Само за броени дни всички знаели историята. Приятелката й била дълбоко наранена и засегната от постъпката й, но нямало какво да стори.

Минало се време и жената разбрала, че слухът който разнесла, е напълно лъжлив. Разкаяна за стореното, тя отишла при един стар мъдрец, с молба да й даде съвет, как да поправи грешката си.

- Иди на пазара - рекъл й той, - купи едно пиле и го заколи още там. Оскуби му перата и ги пускай едно по едно из целия път, докато се прибираш вкъщи.

Макар да останала изненадана от съвета, жената изпълнила заръката.

На следващия ден тя отново отишла при мъдрия старец и той казал:

- Сега се върни обратно, събери всичките пера, които пусна вчера и ми ги донеси.

Жената тръгнала по същия път, но вятърът бил отнесъл всичко. След няколкочасово обикаляне, тя успяла да намери само три пера...

- Виждаш ли - въздъхнал старият мъдрец, - лесно е да ги пуснеш, но е невъзможно да ги събереш обратно. И с клюката е така. Не ти трябват много усилия, за да я разнесеш, ала направиш ли го, след това никога не можеш да поправиш напълно сторената злина...

Такъв е Истинският Приятел!

Един младеж постоянно спорел с баща си:
- И аз имам приятели, като твоя приятел. Освен това не е само един, много са...

А бащата всеки път отричал:
- Не е възможно да са толкова много! Истинският приятел е един, най-много двама. Не можеш да намериш повече истински приятели... – опитвал се да убеди сина си той.

И всеки път разговорът им прераствал в спор, а спорът в кавга. Накрая решили да направят един "изпит", с който да проверят въпросните приятели на момчето и да разберат кои от тях са истински.

Същата вечер заклали една овца, пъхнали я в брезентов чувал и бащата казал на сина си:
- Хайде, вземи сега този чувал и върви при този, който твърдиш, че ти е приятел.

От чувала капела кръв. Отвън изглеждало така, сякаш човек е убит и тикнат в него. Метнал младежът странния товар на гърба си и поел към онзи свой приятел, когото смятал за най-близък. Щом стигнал до дома му, почукал на вратата. Когато приятелят му отворил и го видял с плувналия в кръв чувал на гърба, бързо затръшнал вратата пред него. Дори не го изслушал за какво е дошъл...

От там синът се запътил към следващия си приятел и последователно обиколил всички, които смятал за свои верни другари. Но навсякъде се повтаряло едно и също. Никой от приятелите му не искал посред нощ да се забърква в такива неприятности.

Накрая се върнал вкъщи, изморен и съкрушен от това, което видял.
- Прав беше, татко! – казал отчаян той. - Няма приятели на този свят - нито за теб, нито за мен...

- Не, момчето ми, отново грешиш! – отвърнал бащата. – Аз имам един, когото считам за свой приятел и вярвам, че е наистина такъв. Хайде, вземи отново чувала и върви сега при него.

Не се противил младежът. Нарамил отново тежкия чувал и поел към посочения от баща му адрес. Пот се стичала от челото му и се смесвала с кръвта, която капела от овцата в чувала...

След като се лутал известно време из непознатите улици, стигнал накрая и потропал на вратата. Отворил му приятелят на баща му. Виждайки чувала, без да се колебае, мъжът веднага го придърпал да влязат вътре и бързо затворил вратата зад него. А от там тихо го повел към градината в задния двор. Изкопал там един трап, в който заровил кървавия чувал, мислейки че в него има човешки труп. Насипал отгоре пръст и за да не бие на очи, че е прясно копано там, направил лехи и насадил лук...

Прибрало се момчето вкъщи въодушевено този път и още от вратата се провикнало на баща си:
- Прав беше татко, това е наистина верен приятел!

- Все още не се знае сине, не бързай толкова – отвърнал му обаче бащата. – Утре върви отново при този човек, намери за какво да се скарате и му зашлеви два шамара. Тогава вече ще стане ясно дали е истински приятел. Ела след това и ми разкажи какво е станало.

Съгласил се синът и на следващия ден изпълнил заръката на баща си. Нали целта била да се увери колко доверен е въпросния приятел. От нищо започнал някаква кавга и макар и с нежелание, ударил две плесници на мъжа. А в отговор чул:
- Върви кажи на баща си, че аз не продавам нивата с лука за две плесници...

Ето, такъв трябва да бъде Истинският Приятел:
~ да те обича дори тогава, когато не си за обичане...
~ да те прегръща дори тогава, когато не си за прегръщане...
~ да те търпи дори тогава, когато си непоносим...
~ да ти дава вяра и сили дори тогава, когато целият останал свят се обърне против теб...
~ когато ти е весело - да танцува заедно с теб, а когато ти е тъжно – да плаче и той редом с теб...

Но най-важното от всичко е - да бъде “добър математик” и да знае как:
~ да умножава Радостите;
~ да разделя Тъгата;
~ да изважда Миналото;
~ да събира Бъдещето;
~ да пресмята всички нужди, скрити в дълбините на душата ти;
~ и винаги да остава по-голям от всички останали...

И, разбира се, да не те захвърля настрана, когато вече не си му нужен...

~ . ~ . ~

Автор - Mevlana Celaleddin Rumi
Превод на български - Melisa

Винаги трябва да има Надежда!

Нямаш право да се сърдиш на живота!

Защо си толкова нещастен?
Как може да си така черноглед?
Може би не си доволен от работата си...
Или от обкръжението, в което се намираш...
Смяташ, че заплатата ти е прекалено ниска...
Или просто не харесваш себе си...?!

А всъщност...
Всъщност ти си толкова ценен!

Ето например очите ти:
За колко би продал очите си?
За 1 милион? За 2 милиона? За 5 милиона?
И ето – продаваш ги и... вече си богат!

Но, след като няма да виждаш света, до който ще достигнеш с това богатство, парите не губят ли вече своята стойност?

Проблемът ти не е ли в парите?
Целта ти е да постигнеш успех и признание?

Представи си тогава, че в замяна на очите ти, ти предложат поста на главен управител във фирмата, в която работиш сега. Ще приемеш ли?
Отговорът ти отново е "НЕ", нали?...

Тогава се оказва, че ти всъщност си и богат, и успял човек! Стига да осъзнаеш, какви ценности притежаваш. И да успееш да ги превърнеш във видим успех!

Така, че:
НИКОГА НЕ ГУБИ НАДЕЖДА!

Автор - Leo F. Buscaglia
Превод на български - Melisa