Да живееш с тесни обувки

Бях на десетина години тогава. Родителите ми решиха да ми купят нови обувки за Коледа. Но тъй като в града ни нямаше магазин, в който да продават готови обувки, с баща ми отидохме да ги поръчаме на местния обущар.

В работилницата той ме накара да се събуя и да стъпя върху едно парче картон. След което взе молива, забоден зад ухото му, наплючни го с език и очерта периферията на крака ми.
Това парче картон, на което беше нарисувано моето ходило, всъщност беше размерът на обувките ми.

Дни наред въодушевено си представях как ще изглеждат и какво ще представляват новите ми обувки. Татко ми беше казал, че ще бъдат черни и с връзки. При всяко хлопване на входната врата тичах да отворя, с надеждата, че ми ги носят...

Получих ги точно в деня преди Коледа. Наистина бяха черни и с вързанки.
Не ги обух него ден. Вечерта преди да си легна, ги поставих под леглото. През нощта ставах от време на време, вадех ги от кутията им и ги поставях пред мен на земята. А после дълго и внимателно ги оглеждах от всички страни – ту отгоре, ту отпред, после отстрани. Не помня колко пъти докосвах с възхищение кръглите им и лъскави муцуни в мрака на нощта. От вълнение така и не успях да заспя нея нощ...

Сутринта, когато другите станаха от сън, аз вече стоях на стола, а в скута си държах кутията с обувките. Татко дойде да ми ги обуе. Обувките обаче не ми станаха, бяха ми тесни и ми причиняваха болка. Но това не го казах на татко. На няколко пъти той попита: “Стискат ли ти?”, но аз всеки път отговарях с: “Не, добре са ми!”. Ако кажех, че са тесни и ми обиват на пръстите, щяха да ги върнат обратно на обущаря, за да ги поправи, а той нямаше да успее да го стори веднага. Затова си премълчах.

През целия ден на Коледа вървях, стискайки зъби от болка. Не след дълго тя стана толкова непоносима, че чак започнах да накуцвам. А когато ме попитаха какво ми е, отвръщах, че съм си ударил коляното. Така и на никого не признах, че новите обувки ми стискат...

Беше толкова отдавна, от тогава минаха много години. Но като се замисля сега, всъщност Животът до голяма степен прилича на това, да вървиш с тесни и стискащи ти обувки:

Понякога недостигащата заплата ни притиска, друг път – работата, която сме принудени да вършим не по собствено желание...

Случва се някое място да се превърне в тясна обувка за нас. Или средата, в която сме. Някоя улица или пък град...

Понякога взаимоотношенията, приятелствата, дори и връзките ни, ни причиняват болка, наподобяваща тази от стискаща и неудобна обувка...

Случва се и времето да бъде като тясна обувка – когато сякаш е спряло да тече...
Или пък парите, които вечно се оказват по-малко от необходимото...

Дори възглавницата, на която всяка вечер полагаме уморено глава, е в състояние да създаде подобно неприятно усещане...

Всичко това ни причинява болка, силна и пареща...
Но въпреки това, сме принудени да продължим да вървим – макар и бавно, болезнено или накуцвайки...

Вече знам!
Животът - това е изкуството да се научиш да вървиш, въпреки стискащите обувки...

~ . ~ . ~

Автор - В. Coskun
Превод на български - Melisa