Голям Сечко, Малък Сечко и Баба Марта били двама братя и една сестра. Те си имали едно общо лозе, за което се грижели заедно. И всяка година от събраното грозде правели три бъчви вино, като си ги разделяли по равно - по една за всеки.
Голям Сечко цял ден ходел, скитал по калове, по студове. Сняг го валял, вятър го духал и вечер се връщал капнал от умора. Сядал да си почине, хапвал си, пийвал си, както си му е редът. Че чашка, че двенки, че килце, че две... И така неусетно изпил си бъчвата с виното.
Малък Сечко и той като брат си. По реките ходел, леда чупел, снега топял, порои изпращал, горите чистел, гнезда за скорците готвел. Цял ден ходел нагоре-надолу, а вечер се прибирал вкъщи уморен. Хапвал си, пийвал си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две... И хоп - свършило и неговото вино.
Тръгвали двамата братя на сватба, на кръщавка или някъде на гости и умирали от срам, че нямат вино. А пък бъчвата на Баба Марта си стояла в зимника непобутната, цяла-целеничка.
Мислили го, умували го и най-накрая решили двамата братя да изпият виното на Баба Марта. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне - и колко е то, не се минало дълго и виното на сестра им също се свършило.
Дошла Баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да посреща пролетта, както се полага. Шетала, шетала, уморила се, приседнала да си почине. Седнала да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне малко от него.
Но щом отишла при бъчвата - що да види. В нея капка не останало. Дъгите й се разсъхнали, обръчите й се разслабили...
Разбрала Баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале - насреща й се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала. Накрая седнала и заплакала. Сълзи реки потекли от очите й. Плакала, плакала, най-после се утешила.
- Е, какво пък. Ако са го изпили - моите братя са го изпили, не са чужди хора. - казала тя и се засмяла след това. Утешила се, но все пак й било мъчно и обидно, че е останала без винце и че братята я излъгали.
И всеки път, щом си спомни за това, Баба Марта се сърди и плаче. Но ядът й не трае дълго. Бързо й минава и тя пак се засмива. Също като мартенското време...
Голям Сечко цял ден ходел, скитал по калове, по студове. Сняг го валял, вятър го духал и вечер се връщал капнал от умора. Сядал да си почине, хапвал си, пийвал си, както си му е редът. Че чашка, че двенки, че килце, че две... И така неусетно изпил си бъчвата с виното.
Малък Сечко и той като брат си. По реките ходел, леда чупел, снега топял, порои изпращал, горите чистел, гнезда за скорците готвел. Цял ден ходел нагоре-надолу, а вечер се прибирал вкъщи уморен. Хапвал си, пийвал си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две... И хоп - свършило и неговото вино.
Тръгвали двамата братя на сватба, на кръщавка или някъде на гости и умирали от срам, че нямат вино. А пък бъчвата на Баба Марта си стояла в зимника непобутната, цяла-целеничка.
Мислили го, умували го и най-накрая решили двамата братя да изпият виното на Баба Марта. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне - и колко е то, не се минало дълго и виното на сестра им също се свършило.
Дошла Баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да посреща пролетта, както се полага. Шетала, шетала, уморила се, приседнала да си почине. Седнала да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне малко от него.
Но щом отишла при бъчвата - що да види. В нея капка не останало. Дъгите й се разсъхнали, обръчите й се разслабили...
Разбрала Баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале - насреща й се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала. Накрая седнала и заплакала. Сълзи реки потекли от очите й. Плакала, плакала, най-после се утешила.
- Е, какво пък. Ако са го изпили - моите братя са го изпили, не са чужди хора. - казала тя и се засмяла след това. Утешила се, но все пак й било мъчно и обидно, че е останала без винце и че братята я излъгали.
И всеки път, щом си спомни за това, Баба Марта се сърди и плаче. Но ядът й не трае дълго. Бързо й минава и тя пак се засмива. Също като мартенското време...
 |
0 мнения:
Публикуване на коментар