Инсталиране на програмата ЛЮБОВ

(една модерна съвременна притча)

Диалог с космическата техническа поддръжка

~ . ~ . ~

Техническа поддръжка:
Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?

Клиент:
Ами след известно колебание се реших да си инсталирам "ЛЮБОВ"... Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техническа поддръжка:
Да, мога да ви помогна. Готов ли сте да продължите?

Клиент:
Ами аз нямам много добри технически познания, но мисля че съм готов. Какво трябва да направя първо?

Техническа поддръжка:
Първата крачка е да си отворите СЪРЦЕТО. Направихте ли го вече?

Клиент:
Да, отворих си СЪРЦЕТО. Но там сега са пуснати и разни други програми. Възможно ли е да инсталирам "ЛЮБОВ", докато те вървят?

Техническа поддръжка:
Бихте ли ми казали, кои програми са пуснати?

Клиент:
Момент, да погледна... Сега имам "Наранено минало", "Ниско себеуважение" и "Завист и неприязън"...

Техническа поддръжка:
Няма проблем! "ЛЮБОВ" стъпка по стъпка ще изтрие "Наранено минало" от вашата операционна система. Тя наистина ще си остане в постоянната памет, но няма да нарушава работата на останалите програми...
След време "ЛЮБОВ" ще пренапише "Ниско себеуважение" с един друг модул на име "Високо себеуважение"...
А "Завист и Неприязън" ще трябва напълно да бъде изтрита, защото тази програма пречи на "ЛЮБОВ" да бъде инсталирана правилно. Можете ли още сега да започнете това?

Клиент:
Бих искал, но не зная как точно да го направя. Можете ли да ме упътите, как точно става това?

Техническа поддръжка:
Разбира се, с удоволствие! Отворете Стартово меню и задействайте "ПРОШКА". Повтаряйте тази стъпка толкова дълго и дотогава, докато "Завист и неприязън" не се изтрие напълно...

Клиент:
ОК, това го направих. И "ЛЮБОВ" веднага започна да се инсталира. Това нормално ли е?

Техническа поддръжка:
Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. За да направите останалите подновявания, ще трябва да се свързвате с други СЪРЦА...

Клиент:
Оооопс! Вече имам грешка в програмата: "Грешка - програмата не работи на външни компоненти!"... А сега какво трябва да правя?

Техническа поддръжка:
Не се притеснявайте! Това всъщност означава, че програмата "ЛЮБОВ" е конфигурирана, за да върви във вътрешното СЪРЦЕ, но още не е стартирана във вашето външно СЪРЦЕ...
В нетехнически смисъл това звучи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да обичате някой друг...

Клиент:
Добре, а какво трябва да правя сега?

Техничека поддръжка:
Отворете директория "Себеуважение" и маркирайте следните файлове:
"Себепрощаване", "Разпознай твоята стойност" и "Признай твоите ограничения"...

Клиент:
ОК, осъществено!

Техническа поддръжка:
Сега ги копирайте в директория "Мое сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това и ще коригират някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна самокритика" от всички директории и след това да изпразните "Koшчeтo" си от всичко насъбрано до този момент в него, за да може всичко изтрито да е действително отстранено и да не се появи отново...

Клиент:
Разбрах...
"Мое сърце" вече се пълни с нови файлове...
"Усмихвам се" върви сега на монитора ми,
"Мир и благоразположение" се копира автоматично в "Мое сърце"...
Всичко това нормално ли е?

Техническа поддръжка:
Понякога. При други този процес може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва, защото така е програмирана да работи "ЛЮБОВ"...
Още нещо, преди да затворим "ЛЮБОВ" в безплатен продукт - дайте тези модули на всички, които срещнете! Те ще ги споделят с други и скоро ще се реваншират с други готини модули...

Клиент:
Благодаря ти, Господи, за поддръжката!!!

Предай нататък - история за доброто в деня на благодарността

Спомням си един ден на благодарността, когато нямахме нито пари, нито храна. На вратата се почука. Отворих и видях пред себе си непознат мъж, който държеше огромна кошница с храна, гигантска пуйка и даже тенджера за готвене. Гледах и не вярвах на очите си. Татко попита:
- Кой сте вие? Откъде сте?

Непознатият обясни:
- Тук съм, защото ваш приятел знае, че имате трудности, но няма да приемете помощ от него. Затова изпрати мен. Нека Денят на благодарността е добър за вас!

Татко каза смутено:
- Не, не можем да приемем...

А непознатият отвърна:
- Нямате избор! - И си тръгна.

Тогава си обещах, че някой ден ще бъда достатъчно осигурен материално, за да мога да правя това, което някой бе направил за нас.

Когато станах на 18, вече бях създал своя ритуал за Деня на благодарността. Купувах храна, достатъчна за едно или две семейства, после се обличах като момче за поръчки, отивах в най-бедния квартал и чуках на нечия врата. Оставях и бележка, в която разказвах за онзи ден на благодарността от моето детство. Винаги завършвах с думите:
- Единственото, което искам в замяна, е да се грижите добре за себе си, така че някой ден и вие да успеете да направите нещо подобно за някого...

Обикновените срещу Истинските Приятели

Обикновените приятели никога не са ме виждали да плача.
Истинските приятели имат рамо, подгизнало от моите сълзи.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели не знаят малкото име на най-близкия ми човек.
Истинските приятели имат номера на телефона му в тефтерите и мобилните си.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели носят бутилка вино на купоните, които правя.
Истинските приятели идват по-рано, за да ми помогнат в подготовката и после остават до по-късно, за да ми помогнат за почистването.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели се сърдят, когато им звъня след като са си легнали.
Истинските приятели питат, защо ми е отнело толкова време да им позвъня.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели се стремят да говорят за моите проблеми.
Истинските приятели се стремят да ми помогнат да се справя с проблемите си.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели гадаят и питат за моите любовни истории.
Истинските приятели знаят толкова много подробности, че ако не бяха истински, можеха да ме шантажират с това.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели, когато ме посещават вкъщи, се държат като гости.
Истинските приятели отварят хладилника и се обслужват сами.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели мислят, че с приятелството ни е свършено, когато имаме разногласия.
Истинските приятели знаят, че няма истинско приятелство, ако не сме имали разногласия.

~ . ~ . ~

Обикновените приятели очакват винаги да съм до тях, когато имат нужда от мен.
Истинските приятели очакват винаги да са до мен, когато имам нужда от тях.

~ . ~ . ~

Посвещава се на всички истински приятели!

Какво да направиш, за да бъде денят ти наистина хубав?

Като за начало, е задължително хубаво да се наспиш...

Едва тогава бавно отвори очи...

И сладко се протегни...

Усмихни се на слънчевите лъчи, надничащи през прозореца и поздрави новия ден...

Време е да отмяташ завивките и да излизаш от леглото...

Внимавай само да не станеш с дупето нагоре, че...

Да, разбира се, че трябва да измиеш следите от съня...

Преди да направиш сутрешната си гимнастика...

Сега заслужено можеш да погледнеш какво има в хладилника...

Нищо ли не е останало? Тогава изтичай бързичко до близкия магазин...

Вземи си за закуска нещо вкусно, но и здравословно...

И си го хапни с апетит и наслада...

Неее, не бързай да се връщаш обратно под завивките...

Не се залепяй пак за дивана пред телевизора...

Спокойно можеш да пропуснеш и новините днес...

Защо не прекараш деня в глезене и гушкане с половинката...

Нямаш си половинка? Тогава грабвай чантата и хайде на кафе с приятели...

И това ли не ти допадна? Тогава вземай стария си фотоапарат и излез да поснимаш в парка...

Каквото и да избереш за занимание днес, най-важното е да се наслаждаваш на онова, което правиш...
А денят?
Денят и без това си е прекрасен - топъл, слънчев, красив, пъстър, многоцветен - щедър подарък от живота...

Рецепта за Любов

Необходимите съставки:

1 ч. Вяра
4 ч. Обич
3 ч. Доброта
2 ч. Търпение
4 ч. Разбиране
5 л. Нежност
1 л. Хумор

Начин на приготвяне:

~ Вземи всичката Обич и цялото Търпение и ги добави към Вярата.
~ Отделно смеси Добротата с Разбирането и Нежността и хубаво ги разбъркай.
~ Получената смес разтвори напълно в Хумора и изпечи на галещи Слънчеви лъчи.

~ . ~ . ~

Поднасяй всекидневно с Щедра Душа.
~ Да ти е сладко!

Нужно е време, за да разбереш Живота!

Нужно е време,
~ за да разбереш тънката разлика между преплетени ръце и оковани души...

Да осъзнаеш,
~ че любовта не е вечно упование, а човекът до теб - сигурност за цял живот...

Да прозреш,
~ че целувките не подпечатват договори, а подаръците не означават обещания...

Да срещаш пораженията си
~ с вдигната глава и смел поглед - силен като голям човек, а не раним като малко дете...

Да разбереш,
~ че пътищата се проправят днес, защото земята утре е несигурна за градеж...

Нужно е време,
~ за да разбереш, че дори топлите лъчи на слънцето изпепеляват, ако стоиш твърде дълго под тях...

Затова,
~ посади сам цветята в градината на душата си - не чакай случаен букет...

Накрая ще видиш,
~ че можеш да оцелееш,
~ че си наистина издръжлив,
~ че си действително силен,
~ че си истински ценен...

И ще се учиш,
~ и ще научаваш нещо ново при всяко сбогуване...

Veronica A. Shoffstall

Blackmore's Night - Beyond The Sunset

~ ' ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~ ♫ ~ ♥ ~

Историята на двамата тенори - ярък пример за човешка доброта и толерантност

"Това е една трогателна и същевременно много поучителна история от реалния живот на двама души, която би трябвало всеки да прочете и научи..."
С това описание е разпространена "Историята на двамата тенори". Много трогателна, докосваща, предизкиваща и размисли, и възхищение. И напълно естествено, тя много бързо става популярна. Но не след дълго се появява информация, отричаща достовеността на историята и причисляваща я към групата "градски легенди", подобно на "Речта на Кърт Вонегът - Ползвайте плажно масло" и световноизвестното "Прощално писмо на писателя Габриел Гарсия Маркес до неговите приятели". Независимо обаче, дали става въпрос за действителен случай или за художествена измислица, има какво да извлече човек от тази история - и като пример, и като поука, и като стимул да подхранва доброто в себе си:

Дори онези, които никога не са посещавали Испания, най-вероятно са чували и знаят за вечното съперничество между Мадридци и Каталонци, появило се откакто Каталонците се борят за своята автономия от доминиращия над тях Мадрид.

Дали е случайно или не, но Пласидо Доминго е от Мадрид, а Хосе Карерас - от Каталония. През 1984г. двамата стават врагове по политически причини. А като много популярни и търсени изпълнители, и двамата винаги поставят условия в договорите си, че ще приемат участието само, ако другият не е поканен.

През 1987г. съдбата праща на Карерас много трудно изпитание - поставена му е ужасяващата диагноза Левкемия! Неговата борба с рака се оказва тежка и мъчителна, подлагат го на всевъзможни манипулации, присаждат му костен мозък, преливат му кръв, заради които му се налага да пътува до Щатите всеки месец.

Въпреки високите доходи, които му носи работата, в един момент Карерас спира да работи, изтощен от множеството процедури, прилагани му за лечение. Но високата цена на тези манипулации, заедно с необходимите медикаменти, бързо стопяват наличните му спестявания и в един момент той се оказва почти без пари.

Точно тогава Хосе научава за една фондация в Мадрид, основана с една единствена цел - да помага и подкрепя в лечението страдащите от левкемия. Благодаряние на помощта, оказана от фондация "HERMOSA", Карерас побеждава болестта и скоро се завръща отново на сцената, за да радва с пеенето си своите фенове.

Малко след като възвръща старата си слава, Хосе Карерас решава отново да се свърже с фондацията и да благодари за оказаната от тях подкрепа. Четейки техния устав той разбира, че основател, главен дарител и управител на "HERMOSA" е не някой друг, а човекът, когото е смятал дотогава за свой "враг" - Пласидо Доминго.

По-късно установява, че Пласидо е създал тази организация именно с цел да му помогне за лечението. Но нарочно е избрал да остане анонимен, за да не го унижи в приемането на помощ от неговия "враг". А най-трогателната част на тази история всъщност е тяхната среща.

Изненадвайки Доминго при едно от неговите участия в Мадрид, Карерас прекъсва изпълнението му, като пада на колене пред него, за да му поиска прошка и публично да му благодари. Пласидо му помага да се изправи и с прегръдка двамата запечатват началото на голямото си и истинско приятелство.

В едно интервю с Доминго репортери го питат защо е избрал да създаде фондацията "HERMOSA", когато всъщност е можел да извлече огромна полза от оттеглянето на своя "враг". Но вместо това той е решил да помогне на единствения артист, който може да му бъде достойна конкуренция в изявите на голямата сцена. Неговият отговор на този въпрос е много кратък и напълно ясен:

"Не можех да позволя да загубим глас като този!"

~ . ~ . ~

Действителна или не, тази история е един прекрасен пример за човешка доброта и може да послужи като образец и вдъхновение на всички ни.

Да дадеш или да вземеш

Общоприето е схващането, че човек се чувства наранен, когато не получава любов. Но не това ни наскърбява. Болката започва, когато не даваме любов.

Родени сме, за да обичаме. Може да се каже, че сме машини за любов, създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила, когато даряваме любов.

Светът ни кара да вярваме, че нашето добруване зависи от хората, които ни обичат. Но това е изопачено разбиране и причина за много от нашите проблеми.

Истината е, че нашето добруване зависи от това, дали даряваме любов. Въпросът не е в това, какво получаваме в замяна. Въпросът е, какво даваме!

~ . ~ . ~

Алън Коен

Малката Душа и Слънцето - да се научим да прощаваме

Живяла някога много отдавна, извън времето, една Малка Душа. Тя казала веднъж на Бога:

- Аз зная, коя съм аз!

- Чудесно! - отвърнал Бог. - И коя си ти?

И Малката Душа му отговорила:

- Аз съм Светлина!

Бог се усмихнал със своята голяма усмивка и казал:

- Вярно е! Ти си светлина!

Малката Душа била много щастлива, тъй като разбрала онова, което рано или късно разбират всички Души в Царството на Бога.

- Еха, - казала Малката Душа - това наистина е жестоко!

Но скоро й станало недостатъчно едното само знание за това, коя е тя. Малката Душа почувствала, че в нея започва нов водовъртеж от желания. Сега тя искала да бъде онова, което е. Тогава Малката Душа се върнала към Бога (което само по себе си съвсем не е лоша идея, за всички души, които искат да бъдат онова, което са всъщност) и казала:

- Господи, здравей! Сега, когато зная Коя Съм Аз, дали бих могла и да бъда това?

И Бог отговорил:

- Искаш да кажеш, че искаш да бъдеш Това, което вече си всъщност?

- Виждаш ли, - отговорила Малката Душа - едно е да знам Коя съм Аз, а съвсем друго е наистина да бъда това. Искам да разбера и да почувствам какво е това да си Светлина!

- Но ти и така вече си Светлина - повторил Бог, отново с усмивка.

- Да, но искам да го усетя, да го почувствам! - викнала Малката Душа.

- Е, какво пък - Бог казал засмяно. - Трябваше да се досетя за това. Ти винаги си се отличавала със страст към приключенията... - Но в следващия момент изражението на Бог се променило - Само че тук има една такава работа…

- Каква такава работа?- попитала Малката Душа.

- Не съществува нищо друго, освен Светлината. Виждаш ли, аз съм създал само това, което ти самата се явяваш и се получава, че по прост начин себе си да познаеш като Това, Което Си, за теб не се предвижда. Разбираш ли, не съществува нищо, които ти да не си.

- Ааа, - казала Малката Душа, която била сега малко озадачена.

- Помисли за това ето така: - обяснил Бог - ти си подобна на свещ в лъчите на Слънцето. Ти светиш заедно с милиони, трилиони и трилиарди други свещи, които съставляват Слънцето. И Слънцето не би било слънце без теб. Нека се опита да стане слънце без една от своите свещи…- то просто не би могло да бъде нормално слънце, защото не би сияло толкова ярко. И ето ти задача: да опознаеш себе си като светлина, когато се намираш в самия център на Светлината? Е, как е задачката?

- Ама че си и ти, Боже - присвила очи Малката Душа - измисли нещо друго!

Тогава Бог пак се усмихнал и казал:

- Аз вече съм измислил. Щом ти не можеш себе си да видиш като Светлина, когато се намираш в Светлината, аз ще те обкръжа с тъмнина.

- А какво е тъмнината?- попитала Малката Душа.

- Това, което ти не си - отвърнал Бог.

- А ще ми бъде ли страшно от тази тъмнина? - заплакала Малката Душа.

- Само ако избереш да се изплашиш - бил отговорът на Бог. - Но всъщност, не съществува нищо, от което би си струвало да се изплашиш. И само ако ти решиш, че има, ще започнеш да се страхуваш. Виждаш ли, все едно ние измисляме всичко това. Ние се преструваме.

- О! - възкликнала Малката Душа и след това се почувствала значително по-добре.

След това Бог обяснил, че за да се познае дадено усещане или да се почувства нещо въобще, трябва да се появи друго, противоположно нещо. Или с други думи, ако искаш да почувстваш нещо - ти пораждаш неговата пълна противоположност.

- И това е велик дар - рекъл Бог. - Защото без него нищо не може да се разбере или почувства. Ти няма да узнаеш какво е това Топлина без Студа, Горе без Долу, Бързо без Бавно. Ти никога не би разбрала какво е Ляво без Дясно. Тук без Там. Сега без Тогава. По този начин, когато бъдеш обкръжена от тъмнина, не вдигай юмрук към небесата и не си губи ума по този повод. Тогава именно ти ще познаеш Коя си Ти наистина. И всички останали ще почувстват това. Позволи на своята Светлина да сияе толкова ярко, за да може всичко и всеки да разбере, колко необикновена си Ти!

- Ти искаш да кажеш, че е нормално да позволя на другите да видят, колко съм необикновена? - попитала Малката Душа.

- Да, разбира се! - засмял се Бог. - Това си е съвсем естествено! Но запомни, че "необикновена" не значи "по-добра". Всеки по своему е необикновен и особен! Мнозина са забравили това. И те ще разберат, че е нормално да бъдеш необикновен и особен, само когато ти видиш, че за тебе е в реда на нещата да бъдеш особена.

- Е-ха! - казала Малката Душа и почнала да танцува, да се смее и да скача от радост. - Аз мога да бъда толкова особена и необикновена, колкото поискам!

- Да, и го можеш още сега! - Бог казал и започнал да танцува и да се смее и да скача заедно с Малката Душа. - Коя част от особеното и необикновеното ти, би желала да бъдеш?

- Как така, коя част от особеното и необикновеното? - повторила Малката душа - Аз не те разбирам.

- Разбираш! - започнал Бог. - Да бъдеш Светлина, значи да си особена, а това включва в себе си много различни части. Да си добър - значи да си особен. Да си нежен - значи да си особен. Да си особен означава също да си творчески и изобретателен. Да бъдеш търпелив - и това също значи да си особен. Можеш ли ти да измислиш някакви други начини да бъдеш особена?

Малката Душа поседяла известно време в мълчание.

- Аз мога да измисля много начини да бъда особена! - възкликнала накрая тя. - Да си поддържащ - значи да бъдеш особен. Да бъдеш даващият в отношенията си с някого - това също е да си особен. Да си особен - това е да си дружелюбен. И да си грижовен - това също значи да си особен.

- Да - съгласил се Бог. - И можеш ти да бъдеш всяка една от тези или пък друга част от особеното, каквато пожелаеш в някой момент. Това именно означава да бъдеш Светлина.

- Знам какво искам да бъда, знам какво искам да бъда! - радостно обявила Малката Душа. - Аз искам да бъда онази част от особеното, която се нарича "прошка". Нали наистина да прощаваш, значи да си особен?

- О, да! - с увереност казал Бог. - Това е много особено.

- Именно това искам да бъда! - казала Малката Душа. - Искам да бъда прощаваща. Искам да опозная себе си, като прощаваща.

- Добре - казал Бог. - Но има нещо, което ти трябва да знаеш.

Малката Душа ставала малко нетърпелива. Сега й се струвало, че на всяка крачкая очакват нови усложнения.

- Какво е това? - попитала с въздишка тя.

- Не съществува никой, комуто можеш да простиш.

- Никой? - не могла тя да повярва на току-що чутото.

- Никой! - повторил Бог. - Всичко, което съм създал, е съвършено. Няма нито една друга душа във всичко, което съм създал, която е по-малко съвършена от теб. Огледай се.

И именно тогава Малката Душа се осъзнала, че край нея са се събрали тълпа други души. Тези души се събрали отдалече и отвсякъде. Дошли от разни краища на Царството, когато разбрали, че Малката Душа води някакъв необичаен разговор с Бога. И всички те искали да знаят за какво се говори.

Гледайки безкрайното множество събрали се души, принудена била Душата Малка да се съгласи. Нито една от душите не изглеждала по-малко забележително, по-малко великолепно или по-малко съвършено от самата нея. Това било така удивително, и толкова ярка била светлината, излизаща от събралите се души, че на Малката Душа й се наложило дори да присвие очи за да ги гледа.

- И така, кому ще прощаваш? - попитал Бог.

- Ммм-да,- казала Малката Душа - изглежда, че няма да мога да се повеселя. А аз си поисках да се опозная като Това, Което Прощава. Исках да зная как се чувстваш, когато си ето такъв особен.

И Малката Душа се замислила над това, какво би било да се усещаш, когато ти е тъжно. Но именно тогава до нея приближила друга Дружелюбна Душа.

- Не си струва да се тревожиш, Малка Душа! - казала й Дружелюбната душа. - Аз ще ти помогна.

- Наистина ли? - светнала Малката Душа. - Какво е нужно да направя аз за това?

- Ами нищо, аз просто ще създам за тебе някого, на когото ти ще можеш да прощаваш.

- Можеш ли това?

- Разбира се! - усмихнала се Дружелюбната Душа. - В следващото мое раждане, в следващия ми живот, аз ще направя нещо, за което ти ще можеш да ми простиш.

- Но защо? Защо ти трябва да правиш изведнъж това? - все още неразбиращо попитала Малката Душа. - На теб, най-съвършеното Творение! На теб, която вибрира с такава скорост, че се поражда Светлина толкова ярка, и дори е трудно да те гледам! Какво може да те накара да понижиш вибрациите си и твоята ярка светлина да стане тъмна и тежка? Каква може да е причината ти, която си Светлина, която със звезди танцуваш и се движиш през Царството със скоростта на мисълта, да поискаш в моя живот да дойдеш и да направиш нещо толкова тежко, да направиш нещо лошо?

- Отговорът е много прост - казала Дружелюбната Душа. - Ще го направя за това, защото те обичам.

Малката Душа била удивена да чуе този отговор.

- Не бива да се учудваш толкова - казала Дружелюбната Душа - ти вече си правила същото за мен. Нима не помниш? О, колко пъти сме танцували заедно ние - ти и аз. През ери и през векове танцували сме с тебе този танц. От началото на времето и на много места с теб заедно сме го играли.

И двете вече сме били Всичко Това. Били сме Горе и Долу, Ляво и Дясно. Ние били сме вече Тук и Там, Тогава и Сега. Вече сме били Всичко Това. Били сме и жени и мъже, добри и лоши. Ние заедно сме били и жертви и злодеи. Така постъпвали сме много пъти и преди една за друга, ти и аз. И всяка е създавала за другата точната и съвършена възможност за това да се Прояви и Познае това, Което Сме Ние Всъщност.

- По такъв начин - продължила да обяснява Дружелюбната душа - този път в нашия следващ живот аз ще бъда за тебе "лошата". И ще направя нещо наистина ужасно и тогава ти ще можеш да се познаеш като Тази, Която Прощава.

- Но какво ще направиш? - попитала Малката Душа, малко нервно. - Какво ще бъде това наистина толкова ужасно, което ще направиш?

- О, непременно ще измислим нещо! - уверено отвърнала Дружелюбната Душа. Но след това станала някак по-сериозна и казала с тих глас:

- Знаеш ли, за едно ти си определено права.

- За какво? - поискала да знае Малката Душа.

- На мен наистина ще ми се наложи да забавя своите вибрации и да стана много тежка, за да мога да направя това не много приятно нещо за тебе. Ще ми се наложи да се преструвам и да бъда нещо, съвършено неприличащо на мен. И сега искам да те помоля за една услуга в замяна.

- Всичко, което искаш! Всичко, което пожелаеш!- възкликнала Малката Душа, започвайки да пее и танцува. - Ще бъда Прощаваща! Ще бъда Прощаваща! - И тогава Малката Душа забелязала, че Дружелюбната Душа стояла все така мълчалива.

- И така, какво ще искаш ти? - попитала я Малката Душа. - Какво мога да направя аз за теб? Ти си просто ангел като се съгласяваш да сториш това за мен!

- Разбира се, че Дружелюбната Душа е ангел! - прекъснал в този миг разговора Бог. - Всеки е ангел. Помни винаги това. Аз ви изпращам само ангели и никой освен тях.

А Малката Душа изгаряла от нетърпение да стори нещо, за да задоволи молбата на Душата Дружелюбна.

- Е, какво мога да направя аз за теб? - попитала я тя отново.

- Когато аз започна да те бия и да ти причинявам болка... - започнала Дружелюбната Душа - в онзи момент, когато ще направя най-лошото от всичко, което можеш да си представиш… В онзи момент…

- Да? - прекъснала я нетърпеливо малката Душа. - Какво тогава…?

Дружелюбната Душа погледнала в мълчание Малката Душа и после промълвила:

- Помни Коя Съм Аз Наистина.

- О, ама разбира се! - възкликнала Малката Душа. - Обещавам! Винаги ще помня теб такава, каквато виждам те сега и тук.

- Добре! - казала Дружелюбната Душа. - Защото, аз наистина много силно ще се опитвам да се преструвам. И най-вероятно ще забравя коя съм аз наистина. И ако ти не помниш Коя Съм Аз Наистина, и аз за много дълго време може да го забравя. И ако аз забравя Коя съм Аз, ти също може да забравиш Коя Си Ти и ние двете ще се загубим. И тогава ще ни трябва още една душа, която да дойде и да ни напомни за това Кои Сме Ние Всъщност.

- Не! Никой няма да ни потрябва! - отново обещала Малката Душа. - Аз ще помня Коя Си Ти! И ще ти бъда благодарна за този дар, който ще ми поднесеш - шанса да позная, да почувствам това, Коя Съм Аз.

И било сключено съгласието. И Малката Душа тръгнала към своя нов живот, радостна от това, че ще бъде светлина. Което само по себе си е вече много особено. И двойно по-радостна от това, че ще може да бъде онази част от особеното, която се нарича Прошка. И Малката Душа с нетърпение чакала, кога ще получи възможност да усети и опознае себе си като Прошка и да благодари на онази душа, която ще го направи възможно.

Във всеки нов момент на този нов живот, когато нова душа се появявала на сцената и каквото и да поднасяла в живота на Малката Душа - радост или печал, особено когато било печал, Малката Душа мислела за това, което й казал Бог:

- Помни завинаги - усмихвал се Бог - аз винаги изпращам само ангели и никой освен тях…

Нийл Доналд Уолш

Ти си моят Живот!

Един ден ще ме попиташ,
кое е по-важно за мен -
ТИ или животът ми?
Аз ще кажа -
Животът ми!
И ти ще си тръгнеш,
без да разбереш, че всъщност...
ТИ си моят живот.

Някой ден ти ще ме попиташ:
- Ако скоча от мoст, ще скочиш ли заедно с мен?
Аз твърдо ще отговоря:
- НЕ!
А ти ще се разсърдиш и ще си отидеш.
И навярно никога повече няма да се върнеш...
Така никога няма да разбереш,
че аз всъщност ще бъда там долу,
за да те хвана...

За да оставиш следа, постигни своята цел!

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок
ти бъди дребен храст, но бъди
най-прекрасният храст край пенлив водоскок
и на бора недей се сърди.
Щом не можеш да бъдеш и храст,
ти трева покрай пътя стани мълчешката;
вместо щука бъди малък клен,
но това да е кленът-мечта на реката.
Няма как да сме все капитани,
моряци да станем, пак нужни сме значи.
Има труд за титани и труд за слабаци.
Просто всеки си има задачи.
Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
и така ще оставиш следа!

Автор - Дъглас Малок

"Знакът" - Бруно Фереро

Младият мъж седеше сам в автобуса и гледаше навън през прозореца. Беше на малко повече от 20 години, добре изглеждащ, с фини черти и изразително лице. Една жена се настани до него. След като поговориха малко за хубавото време и топлата пролет, младежът неочаквано каза:
- Бях в затвора за две години. Освободиха ме тази сутрин и сега се прибирам вкъщи...

И думите му потекоха като пълноводна река, докато разказваше как е израстнал в бедно, но почтено семейство. Как с необмислените си постъпки е причинил незаслужен срам и болка на най-скъпите си хора.

През тези две години, прекарани в затвора, той не беше получил никакви новини от близките си. Родителите му бяха твърде бедни, за да си позволят пътуване до затвора, в който лежеше той. А се чувстваха недостатъчно образовани, за да му пишат писма. И като не получаваше отговор от тях, един ден и той престана да им пише.

Три седмици преди да бъде освободен, той направи един последен, отчаян опит да се свърже със семейството си. Писа им колко съжалява за това, че ги е разочаровал, извини им се и ги помоли за прошка.

След като излезе от затвора, младежът се качи в автобуса, който щеше да го откара в родния му град. Пътят минаваше точно пред тяхната градина и домът, в който беше израстнал. Майка му и баща му все още живееха там. В писмото си до тях той им беше написал, че ще се съгласи с всяко тяхно решение и ще ги разбере, ако не пожелаят да го приемат обратно у дома.

За да опрости нещата, ги помоли да му дадат един знак, който можеше да бъде видян от автобуса. Ако му прощават и искат той отново да се върне при тях, да вържат една бяла панделка на клоните на старата ябълка в градината. А ако този знак липсва, той изобщо няма да слезе от автобуса. Ще продължи напред, оставяйки града и напускайки завинаги техния живот.

Докато автобусът наближаваше неговата улица, младият мъж ставаше все по-нервен. Страхуваше се да погледне през прозореца. Беше сигурен, че няма да види така желаната бяла панделка...

След като изслуша историята му, жената си позволи да му предложи:
- Нека си сменим местата. Аз ще гледам вместо теб през прозореца и ще ти кажа...

Младежът се съгласи, размениха се. Автобусът продължаваше да се движи. Бяха минали още няколко пресечки, когато жената видя дървото. За миг притаи дъх, а после докосна внимателно момчето по рамото и едва сдържайки сълзите в очите си, прошепна:
– Гледай, гледай! Покрили са с панделки цялото дърво...

Ние сме по-близко до зверовете, когато убиваме.
Ние сме по-близко до хората, когато осъждаме.
Ние сме по-близко до Бог, когато прощаваме.

~ . ~ . ~

Автор - Бруно Фереро
Превод на бъргарски - Ина Нанчева
"Знакът" - разказ от книгата "Животът е всичко, което имаме"

Само истинските приятели ще оставят следи в сърцето ти

Много хора

ще влизат и излизат от живота ти.

Но само истинските приятели
ще оставят следи в сърцето ти...

Many people

will walk in and out of your life.

But only true friends
will leave footprints
in your heart...

Кредо на онези, които са страдали - Рой Кампанела

Молих се на Бог да придобия сила.
~ Станах слаб, за да се науча смирено да се подчинявам…

Молих се за здраве, за да мога да извърша велики дела.
~ Отредена ми бе немощ, за да върша по-добри неща…

Молих се за богатство, за да бъда щастлив.
~ Обречен бях да живея в бедност, за да се науча на мъдрост…

Молих се за власт, за да заслужа похвалата на хората.
~ Получих в замяна слабост, за да почувствам нуждата от Бог…

Молих се за всичко, което изпълва живота с Радост.
~ Дарен бях с Живот, за да мога да се радвам на всичко…

Не получих нищо, за което се молих.
Но получих всичко, за което се надявах.
Въпреки че почти не ги съзнавах,
неизречените ми молитви бяха чути.
Аз съм сред най-благословените хора!

~ . ~ . ~

Рой Кампанела

За да успееш, трябва да опиташ пак! - Хорхе Букай, "Окованият слон"

"Окованият слон" - първият разказ
от книгата “Нека ти разкажа” на Хорхе Букай

- Не мога – казах му. - Не мога!
- Сигурен ли си? - попита ме той.
- Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
- Нека ти разкажа...
И без да чака отговор, започна да разказва:

~ . ~ . ~

Когато бях малък, бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно. А и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си.

Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига. А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга. Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран. Тогава зададох съвсем ясно въпроса:

- Щом е дресиран, защо го оковават?

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнех други хора, които си бяха задавали този въпрос. А преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:

Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък!

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.

Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може. Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги. Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен. Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си...

~ . ~ . ~

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели. Така ставаме като слона и си набиваме в главата:
"Не мога, не мога и никога няма да мога..."

Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили. И за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола. Понякога, като усетим оковите и веригите да задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим:
“Не мога и никога няма да мога..."

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

- Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува. А единствения начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо, е като опиташ пак, влагайки цялата си душа. Цялата си душа!

~ . ~ . ~

Още от Хорхе Букай:
"Тайната на вечната любов" - Индианска притча от Хорхе Букай

Индийска притча за очакванията - разказана в интервю за вестник "Труд"

"Всеки има своята лудост!" - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Правилото на Вик Идиота" - откъс от книгата "Трите въпроса"

"Спуканата делва" - приказка за недостатъците - откъс от книгата "Да се обичаме с отворени очи"

"Това, което те дразни в другия, е най-малкото и в теб!" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Крилете са, за да летиш" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Аз съм Аз, Ти си Ти..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Ако можех да избирам..." - откъс от книгата "Писма до Клаудия"

"Осъзнаване" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Истинската стойност на пръстена" - откъс от книгата "Нека ти разкажа"

"Търсачът" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Погледът на влюбения" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Тъга и Ярост" - разказ от книгата "Приказки за размисъл"

"Искам... Безусловно!" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"

"Окованият слон" - разказ от книгата "Нека ти разкажа"

"Обичам те?" - откъс от книгата "Приказки за размисъл"