 |
Младият мъж седеше сам в автобуса и гледаше навън през прозореца. Беше на малко повече от 20 години, добре изглеждащ, с фини черти и изразително лице. Една жена се настани до него. След като поговориха малко за хубавото време и топлата пролет, младежът неочаквано каза:
- Бях в затвора за две години. Освободиха ме тази сутрин и сега се прибирам вкъщи...
И думите му потекоха като пълноводна река, докато разказваше как е израстнал в бедно, но почтено семейство. Как с необмислените си постъпки е причинил незаслужен срам и болка на най-скъпите си хора.
През тези две години, прекарани в затвора, той не беше получил никакви новини от близките си. Родителите му бяха твърде бедни, за да си позволят пътуване до затвора, в който лежеше той. А се чувстваха недостатъчно образовани, за да му пишат писма. И като не получаваше отговор от тях, един ден и той престана да им пише.
Три седмици преди да бъде освободен, той направи един последен, отчаян опит да се свърже със семейството си. Писа им колко съжалява за това, че ги е разочаровал, извини им се и ги помоли за прошка.
След като излезе от затвора, младежът се качи в автобуса, който щеше да го откара в родния му град. Пътят минаваше точно пред тяхната градина и домът, в който беше израстнал. Майка му и баща му все още живееха там. В писмото си до тях той им беше написал, че ще се съгласи с всяко тяхно решение и ще ги разбере, ако не пожелаят да го приемат обратно у дома.
За да опрости нещата, ги помоли да му дадат един знак, който можеше да бъде видян от автобуса. Ако му прощават и искат той отново да се върне при тях, да вържат една бяла панделка на клоните на старата ябълка в градината. А ако този знак липсва, той изобщо няма да слезе от автобуса. Ще продължи напред, оставяйки града и напускайки завинаги техния живот.
Докато автобусът наближаваше неговата улица, младият мъж ставаше все по-нервен. Страхуваше се да погледне през прозореца. Беше сигурен, че няма да види така желаната бяла панделка...
След като изслуша историята му, жената си позволи да му предложи:
- Нека си сменим местата. Аз ще гледам вместо теб през прозореца и ще ти кажа...
Младежът се съгласи, размениха се. Автобусът продължаваше да се движи. Бяха минали още няколко пресечки, когато жената видя дървото. За миг притаи дъх, а после докосна внимателно момчето по рамото и едва сдържайки сълзите в очите си, прошепна:
– Гледай, гледай! Покрили са с панделки цялото дърво...
Ние сме по-близко до зверовете, когато убиваме.
Ние сме по-близко до хората, когато осъждаме.
Ние сме по-близко до Бог, когато прощаваме.
~ . ~ . ~
Автор - Бруно Фереро
Превод на бъргарски - Ина Нанчева
"Знакът" - разказ от книгата "Животът е всичко, което имаме"
- Бях в затвора за две години. Освободиха ме тази сутрин и сега се прибирам вкъщи...
И думите му потекоха като пълноводна река, докато разказваше как е израстнал в бедно, но почтено семейство. Как с необмислените си постъпки е причинил незаслужен срам и болка на най-скъпите си хора.
През тези две години, прекарани в затвора, той не беше получил никакви новини от близките си. Родителите му бяха твърде бедни, за да си позволят пътуване до затвора, в който лежеше той. А се чувстваха недостатъчно образовани, за да му пишат писма. И като не получаваше отговор от тях, един ден и той престана да им пише.
Три седмици преди да бъде освободен, той направи един последен, отчаян опит да се свърже със семейството си. Писа им колко съжалява за това, че ги е разочаровал, извини им се и ги помоли за прошка.
След като излезе от затвора, младежът се качи в автобуса, който щеше да го откара в родния му град. Пътят минаваше точно пред тяхната градина и домът, в който беше израстнал. Майка му и баща му все още живееха там. В писмото си до тях той им беше написал, че ще се съгласи с всяко тяхно решение и ще ги разбере, ако не пожелаят да го приемат обратно у дома.
За да опрости нещата, ги помоли да му дадат един знак, който можеше да бъде видян от автобуса. Ако му прощават и искат той отново да се върне при тях, да вържат една бяла панделка на клоните на старата ябълка в градината. А ако този знак липсва, той изобщо няма да слезе от автобуса. Ще продължи напред, оставяйки града и напускайки завинаги техния живот.
Докато автобусът наближаваше неговата улица, младият мъж ставаше все по-нервен. Страхуваше се да погледне през прозореца. Беше сигурен, че няма да види така желаната бяла панделка...
След като изслуша историята му, жената си позволи да му предложи:
- Нека си сменим местата. Аз ще гледам вместо теб през прозореца и ще ти кажа...
Младежът се съгласи, размениха се. Автобусът продължаваше да се движи. Бяха минали още няколко пресечки, когато жената видя дървото. За миг притаи дъх, а после докосна внимателно момчето по рамото и едва сдържайки сълзите в очите си, прошепна:
– Гледай, гледай! Покрили са с панделки цялото дърво...
Ние сме по-близко до зверовете, когато убиваме.
Ние сме по-близко до хората, когато осъждаме.
Ние сме по-близко до Бог, когато прощаваме.
~ . ~ . ~
Автор - Бруно Фереро
Превод на бъргарски - Ина Нанчева
"Знакът" - разказ от книгата "Животът е всичко, което имаме"
1 мнения:
Обичам те,Мел.
Темза
Публикуване на коментар