 |
Спрях да украсявам елха преди пет години. Сега живея със спомена за Коледа. Защото денят за мен е безличен и сив, като всички останали 364 дни на годината.
Но си имам свой ритуал:
Ставам рано, както всяка сутрин. Като млада обичах да се излежавам. Вече не ме свърта в леглото. Често се будя призори. Иска ми се да сменя голямата спалня. Не ми е нужна. Но пази толкова спомени, че ми е трудно да се разделя с нея.
Пия чай и гледам през прозореца. Държа в скута си кутия и докато сгрявам дланите си на парата от ароматната напитка, се връщам назад във времето...
Последната ми Коледа бе преди пет години. Преди съпругът ми да ме напусне. А как обичахме Коледа тогава...
Помня първата ни като семейство. Винаги украсявахме елхата заедно. А след вечеря се настанявахме на дивана до нея. Пиехме червено вино и се целувахме прегърнати с часове. Дори забравяхме за размяната на подаръци, докато се дарявахме с безгранична нежност.
С годините си изградихме навици. Но винаги след вечеря сядахме на мекото диванче и пиехме червено вино. Създавахме спомени заедно.
За да мога да преживявам тези спомени сега, когато съм сама.
Преди месеци спрях да плача. Пресъхнах изведнъж. Останаха ми топлите образи. И пустото съществуване.
Сега седя на същото диванче. На 67 съм. Не пия вино. А чай. И държа кутията останала ми от него. Бяхме разделени само една Коледа. Когато му се наложи да пътува. Тогава получих писмото, което чета на всяка Коледа през последните пет години:
"Лина,
Не е нужно да те наричам любима и единствена, ти знаеш че си такава. Знаеш че думите са твърде слаби и твърде изкуствени. Но сега, когато разстоянието ни дели, те са единственото, с което разполагам. Делят ни хиляди километри. А знаеш, че те не съществуват. И макар да не съм с теб на Коледа, знай че си в сърцето ми. Че усещам смолистото ухание на елхата и нежните, женствени струйки твой аромат. Мисля за теб. И си мечтая за момента, в който ще отворя вратата и ти ще ме прегърнеш. Моля те и тази година да седнеш на нашето местенце и да налееш чаша вино. Докато отпиваш, знай че и аз правя същото. С теб съм в мислите си. Сега и завинаги..."
Това ще е последната ми Коледа. Знам, че вече съм изпълнила задачите си тук, на земята. И спокойно мога да склопя очи и да отида при него. Не ме е страх. Време ми е. Но за последно ще спазя нашите ритуали...
Но си имам свой ритуал:
Ставам рано, както всяка сутрин. Като млада обичах да се излежавам. Вече не ме свърта в леглото. Често се будя призори. Иска ми се да сменя голямата спалня. Не ми е нужна. Но пази толкова спомени, че ми е трудно да се разделя с нея.
Пия чай и гледам през прозореца. Държа в скута си кутия и докато сгрявам дланите си на парата от ароматната напитка, се връщам назад във времето...
Последната ми Коледа бе преди пет години. Преди съпругът ми да ме напусне. А как обичахме Коледа тогава...
Помня първата ни като семейство. Винаги украсявахме елхата заедно. А след вечеря се настанявахме на дивана до нея. Пиехме червено вино и се целувахме прегърнати с часове. Дори забравяхме за размяната на подаръци, докато се дарявахме с безгранична нежност.
С годините си изградихме навици. Но винаги след вечеря сядахме на мекото диванче и пиехме червено вино. Създавахме спомени заедно.
За да мога да преживявам тези спомени сега, когато съм сама.
Преди месеци спрях да плача. Пресъхнах изведнъж. Останаха ми топлите образи. И пустото съществуване.
Сега седя на същото диванче. На 67 съм. Не пия вино. А чай. И държа кутията останала ми от него. Бяхме разделени само една Коледа. Когато му се наложи да пътува. Тогава получих писмото, което чета на всяка Коледа през последните пет години:
"Лина,
Не е нужно да те наричам любима и единствена, ти знаеш че си такава. Знаеш че думите са твърде слаби и твърде изкуствени. Но сега, когато разстоянието ни дели, те са единственото, с което разполагам. Делят ни хиляди километри. А знаеш, че те не съществуват. И макар да не съм с теб на Коледа, знай че си в сърцето ми. Че усещам смолистото ухание на елхата и нежните, женствени струйки твой аромат. Мисля за теб. И си мечтая за момента, в който ще отворя вратата и ти ще ме прегърнеш. Моля те и тази година да седнеш на нашето местенце и да налееш чаша вино. Докато отпиваш, знай че и аз правя същото. С теб съм в мислите си. Сега и завинаги..."
Това ще е последната ми Коледа. Знам, че вече съм изпълнила задачите си тук, на земята. И спокойно мога да склопя очи и да отида при него. Не ме е страх. Време ми е. Но за последно ще спазя нашите ритуали...
2 мнения:
прекрасно е........много тъжно, но без да си преживял тазе невероятна обич и топлина няма как да я загубиш. Тази жена и с болката и самотата си никога не може да е сама на Коледа, вярвам че мъжа с който са преживели всичко това винаги от някъде се връща до нея на дивана в този ден
А може би е с нея не само на Коледа, а непрекъснато, във всеки миг, всеки ден? :)
Но и аз споделям твоето мнение, че е била щастлива жена, щом е имала щастието да изживее подобна истинска любов, която продължава дори и след смъртта.
Публикуване на коментар