Това е история стара, колкото света...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...
Всяка вечер под звездното небе двамата се срещат, сливат се за миг и се разделят отново. Кратък миг щастие, заплащан с много болка...
И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...
Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...
Една вечер, докато Брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият Бряг. И той я почувства близка! Почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...
Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата. И Брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капчици, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват вътре в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...
Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи Тя! Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, Тя идваше към него, за да го дари с болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, Брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А Вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...
И в мига, в който Вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато Брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше Вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята Вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло! Две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...
Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка ласка, всяка изречена дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...
Просто Вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му. Той се качи отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...
Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето и сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.
И двамата си пожелаха едно и също нещо...
Едно пътешествие, което няма начало и няма край.
Една любов - искрена и чиста като самата природа.
Любовта между Вълната и Брега...
 |
И този кръговрат се повтаря от самото Сътворение. Всяка нощ, в продължение на векове и ери, брегът чака своята морска любима, пътувала по целия свят, но в крайна сметка, завръщаща се при него. Те се обичат с любов неподвластна на времето, на стихиите, защото те самите са една голяма стихия. Всеки път щом Брегът потъне в солената прегръдка на Вълната, тя му разказва за своите пътешествия, за нещата, които е видяла, за всяка мида, която е погалила...
Брегът малко ревнува, но знае, че такава е Съдбата на неговата любов, непонятна за никой друг освен за самите тях. Той само я слуша, наслаждавайки се на шепота и, нежен като лунната светлина, която е и нейната пътеводна звезда. Соленият й допир кара пясъчното му сърце да тупти и да изпитва болка и удоволствие, слети в едно – при всеки допир, и при всяко оттегляне...
Една вечер, докато Брегът чакаше с мълчаливо нетърпение срещата, която oсмисляше скучното му съществуване, той почувства едни леки крачета да ходят по гърба му. Усети, че крачките бяха бавни, самотни и тъжни. Обърна някои от песъчинките си, така че да разбере кой смущава покоя му и кой освен него чувства самота. Песъчинките му казаха, че по него се разхожда едно момиче, гледа към морето със същия копнеж, с който гледа самият Бряг. И той я почувства близка! Почувства нейния копнеж, нейното нетърпение. Тя също чакаше някой, така, както и той...
Момичето седна до сърцето му – мястото, което беше най-близо до водата. И Брегът почувства парещи капчици да падат отгоре му. Знаеше, че това не е морето. То не пареше така. В един миг, когато песъчинките вкусиха малките капчици, той разбра колко горчиви са човешките сълзи. И се зачуди - не убиват ли хората, докато се спотайват вътре в тях?! Та тази горчивина можеше да се мери само с онова неосъзнато докрай усещане, което той изпитваше, когато любимата му го оставяше за пореден път...
Но в един миг всичко това изчезна, защото на хоризонта се появи Тя! Набираща все повече сила, все повече мощ, яхнала лунната светлина, Тя идваше към него, за да го дари с болка и щастие. Но този път не беше сама. Тя носеше със себе си един човешки предмет. Брегът го разпозна – беше рибарска лодка, а в нея имаше млад мъж. В същия момент, Брегът престана да усеща парещите капки, както и натиска от човешкото тяло върху себе си. Момичето беше скочило на крака и тичаше към морето. А Вълната се приближаваше все повече и повече, носеща лодката на нежния си гръб. Брегът предчувстваше, че нещо изключително е на път да се случи...
И в мига, в който Вълната го заля, и го дари с една дълга солена целувка, в мига, когато Брегът потъна във властната й прегръдка, момичето потъна в прегръдките на младия мъж. И точно в този момент нещо се случи. Брегът очакваше Вълната да се отдръпне и да си замине, но вместо това, тя остана. Продължаваше да му шепне, да му разказва, да го гали. Брегът отново почувства човешки натиск върху себе си и разбра, че става нещо изключително – момичето бе дочакало своята Вълна, сливаше се с нея, така както той със солената си любима. Времето беше спряло! Две стихии се бяха обединили и бяха направили невъзможното – бяха спрели кръговрата...
Мигът беше замръзнал, смилил се над тях, давайки им това, от което най-много имаха нужда – време. Те знаеха, че навсякъде другаде по света времето си минава, както обикновено, нечакащо никой, но те се намираха в една светлинна сфера, сглобена от лунна светлина, от огъня на любовта, от морската пяна. Сфера, защитаваща ги от най-големия им враг. Сфера, която едновременно беше силна, удържаше настрани пришпорващото време, но която скоро щеше да се разпадне. Те го знаеха, и затова задържаха всеки миг – силно и нежно, както децата държат в шепите си светулките и ги изучават. Запомняха всеки допир, всяка ласка, всяка изречена дума, всеки миг, защото знаеха, че краят е близо. Даже не усетиха, кога е настъпил...
Просто Вълната целуна своя любим за последно и се отдръпна – там в лоното на дълбините, за да продължи своето безкрайно пътуване. Мъжът скочи в лодката, не можеше да го спре ръката на любимата му. Той се качи отново на гърба на вълната и двамата си тръгнаха...
Сферата се разпадна на множество светлини, които се отправиха към небето и сякаш разтърсиха всичко там горе, защото само след секунди над брега и самотното момиче заваля звезден дъжд.
И двамата си пожелаха едно и също нещо...
1 мнения:
Прекрасни рецепти!
Публикуване на коментар