Мечтата на езерната вода - приказка за приятелството

Днес времето обещаваше да бъде слънчево, топло и тихо. Водата в езерото се събуди от ранния шепот на вятъра и от нежното му докосване, с което той постави едно брезово листо върху огледалото му. Листото се огледа и започна да оправя сутрешния си тоалет, тъй като беше нетърпеливо по природа и никак не му се седеше на клончето от началото на пролетта, та до сега. Водата му се усмихна и поизчисти с мокра ръка насъбралия се прах върху зелената му гладка кожица. Така в играта с немирния листец, водата не видя колко бързо Слънцето се беше издигнало и лъчите му вече падаха косо върху гладката й повърхност. Ставаше все по-топло и по-топло. Брезовото листенце вече се беше завряло на сянка до брега под една надвиснала цветовете си синя камбанка и се готвеше за следобедния си сън.

Водата в езерото си имаше една голяма мечта. Не, че и беше зле в езерото, но при нея всеки ден долитаха много птици, които след като утоляха жаждата си, пърхаха с крилца в плитчината, за да охладят загретите си от слънцето телца, а после шумно излитаха нагоре и се изгубваха от погледа й из небесните висини.

- Да можех и аз да полетя като тях! – често въздишаше водата. - Трябва да е много приятно да се рееш из небесната шир! А може би ще си намеря и нови приятели по този начин… – често си мечтаеше тя на глас.
– Хмм… и защо са ти нови приятели? - попита я един ден малката жабка.
- Защото приятелството е най-хубавото нещо! - отговори водата - Това е другото твое “Аз”. Едно толкова подобно на теб, но и толкова различно същество, което ти помага да видиш света и по друг начин и двамата заедно да откривате нещо ново.
- Може и така да е - каза малката жабка - но аз предпочитам да си скачам сама.
- Хей, искаш ли да станем приятели? – извика някой и загъделичка топло и нежно водата.
- А, Слънце, това ти ли си? Искам, разбира се, но не зная как - отговори водата.
- Много е лесно! Достатъчно е само да ми вярваш, че няма да ти навредя, а аз ще ти помогна да изпълниш мечтата си.
- Мечтата ми? Да полетя като птиците? Та аз нямам криле!
- Всеки може да има това, за което си мечтае стига да повярва в мечтата си. Хайде, хвани се за някой от лъчите ми - каза Слънцето, - и аз ще ти покажа цялата красота на небесната шир.

Тогава се случи нещо, което водата даже и не беше сънувала. Топлите лъчи я замилваха толкова нежно, че тя почувства цялата обич и топлина на Слънцето. Прииска й се да затанцува и тя се хвана за лъчите му и се заиздига нагоре и нагоре... Усещаше се такава, каквато никога не е била - бяла, нежна и ефирна. Не смееше да отвори очи, но когато го направи видя, че наистина е лека и бяла като мъглата сутрин, която се стелеше над езерото. Тя се беше издигнала толкова нависоко, че то й приличаше на малка синя точица. Беше красиво, невиждано, най-невероятното преживяване, което бе имала в живота си! Приятелството й със Слънцето й беше дало усещания и възможности, които я правеха не само щастлива, но й даваха криле като на птиците, над които тя летеше и поглъщаше цялата красота на небето и земята.

Толкова много щастие водата не можеше да побере в себе си. Нежното й сърце не издържа и тя заплака. В началото сълзите й се ронеха едва, едва.
- Май ще вали - каза жабката от езерото и погледна към надвесилия се пухкав бял облак.
- Водата се завръща в езерото. Но всеки се завръща в дома си един ден! - добави дълбокомислено водното паяче.

А сълзите на водата от капчици се превръщаха във водни струйки. Превръщаха се в пречистващ дъжд, видял и отразил красотата на земната шир и необятността на небесните висини. Езерото протегна ръце и водните струйки се стичаха и пълнеха коритото му с укротената бяла и щастлива вода, променена от едно ПРИЯТЕЛСТВО, което й беше дало цялото щастие и обич, на което беше способно...