Голям си, колкото големи са мечтите ти! - Приказка за Слънчогледите

Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му
~ Приказка за Слънчогледите ~

В началото слънчогледите не се наричали слънчогледи и си били просто едни мънички цветчета, дори малко сиви, които никой не забелязвал. В градината те се губели сред всички рози, които надменно се перчели с пищната си хубост и ярки цветове. Розите казвали:
- Ние сме много важни особи, вижте само как украсяваме най-специалните моменти от живота на хората! Нашите родители са били също тъй важни и имаме най-прекрасния цвят на земята - червения!...

Слънчогледите свеждали вечер малките си сиви цветчета и им ставало много мъчно, защото те нито украсявали нечии прекрасни моменти, нито имали омайващ аромат, нито цветът им бил нещо особено и забележимо.

През една от тези вечери наблизо се случило да премине Феята на пеперудите. Видяла ги така натъжени и замислено седнала върху капката роса на едно зелено листо.
- Защо сте тъжни? - попитала тя.
- Погледни ни, ние сме толкова дребни и невзрачни, че дори малките калинки не се спират при нас...
Феята помълчала кратко и се усмихнала:
- Да, но аз ще ви дам нещо, което другите цветя нямат. Отсега нататък вие ще можете да мечтаете! И всяка ваша мечта ще ви прави по-големи и красиви... - Изричайки тези думи, тя прелетяла покрай всяко едно от малките сиви цветчета и го посипала със златист пеперуден прах.

Сутринта Слънцето изпратило своите лъчи при цветята с молба да помогнат на една мравка. Тя само трябвало да се покатери по тях и да види къде се намира дома й, защото се била изгубила. Розите високомерно се надули и показали бодлите си - те не общували с такива елементарни създания като мравките. Теменужките също отказали, притеснени мравката да не ги стъпче и те да не изглеждат вече толкова фини и нежни. Само слънчогледът вдигнал очи към Слънцето и казал:
- Аз ще й помогна, нека се качи на стъблото ми.
- А ти се хвани за един от лъчите ми - казало Слънцето.

Протегнал слънчогледът листа и се хванал за слънчевия лъч. В миг стъблото му се издължило, мравчицата се покатерила
и видяла къде е домът й.
- Благодаря ти! - изписукала тя щастливо.
- Моля, - отвърнал слънчогледът. - И аз мечтая за свой дом, но уви - нямам, затова бих искал да помогна на другите да намерят своя.

По обяд Слънцето отново се обърнало към цветята с молба:
- Вижте тази бедна птица, тя не може повече да лети и скоро ще умре от умора. Някой може ли да й даде едно семенце от себе си?
Розата отговорила:
- О, аз съм се напекла толкова добре и листенцата ми са толкова крехки и добре подредени в момента, че ако стъпиш върху тях, ще ги намачкаш...
Теменужката се скрила бързо в една висока трева.
Само слънчогледът рекъл:
- Нека дойде и вземе единственото ми семенце...

И на момента станало чудо. Чашката му се разтворила и се превърнала в голяма пита пълна със семена! Птичката клъвнала няколко от тях и преди да отлети проговорила:
- Ти имаш добро сърце! Мечтаеше си да направиш едно малко добро, но ето вече можеш да помогнеш на много като мен, изпаднали в беда.
- Колко щастлив и полезен ме накара да се чувствам, аз също ти благодаря!

Слънчогледът не спирал да помага през целия ден, ръководен от думите на Слънцето. Така било и през следващите дни, а вечер мечтаел. Мечтаел да е полезен, да бъде красив, да има и той собствен дом, да го обичат и той да обича. Понякога дори небето ронело сълзи, разчувствано от тези мечти.

В една прекрасна сутрин слънчогледът се събудил и ахнал: Той се намирал в огромна градина. До него стояла пеперудената Фея с огледало в ръка.
- Погледни! - прошепнала усмихнато тя. - Това си ти...

От огледалото гледало прекрасно цвете, приличащо на слънце, с красиви жълти листа като лъчи.
- А това ще е твоят дом - полето, защото ти го заслужаваш.
- Погледни само колко съм голям! - възкликнало цветето.
- Голям, колкото мечтите си! - отвърнала Феята и изпращайки му въздушна целувка, отлетяла...